Тях ги засява утрото в зейналите цепнатини на браздите. И нищо че отдавна са надхвърлили шейсетте и нищо че жилите на шиите им са втвърдени от усилието да се държат на повърхността на живота, нивите набъбват под черните им забрадки и раждат пот и жито от които меся хляб по пълнолуние... Водят грижите си привързани на каишка, за да ги споделят с останалите, и плевелите избуяват от тях... Не питай кои са те! Това са сеячите на отминалото време чиято сянка все повече изтънява. Лицата им приличат на браздата, защото животът е браздил по тях с най- дълбокия си плуг откакто ги е положил в люлката. Затова и сега мотиките им проблясват като остри мечове с придобит инстнинкт за самосъхранение. В полунощ когато небесата се разтварят, татко слиза, за да разчупи хляба по равно и да нахрани душите им с надежда, че силите им ще стигнат и за следващото утро.