От малък най-мразя да се обяснявам. Не знам дали това смутно свойство на душата се появи в мен още в началните класове или бе поредната наследствена обремененост, но толкова се бях усъвършенствал, че в последните два семестъра на института дори не се явих на нито един изпит. Как завърших ли? Е, това е съвсем друг разговор… Както и да е, справях се криво-ляво с живота, докато почнах работа в едно малко, такова, регионално издание, ала за кратко време си изработих стил, получих награди… С две думи – скромен журналюга, но със завоювани стабилни позиции, и най-важното – нямаше нужда да говоря пред хора. В такова едно щастливо сърцеопиянено състояние ме сполетя богоугодната мисъл да напиша роман. По-нататък историята сигурно я знаете. Всичко беше като на сън: рекордна продажба на първото издание, хвалебствия, хонорари, възторжени писма от почитателки… Толкова се бях замаял, че дори опитах да дам интервю за вървежно лайфстайл предаване, но всичко завърши катастрофално и от тогава влязох в режим на публично мълчание. А за срещи с читатели, дори не си и помислях… Втората книга се оказа пълна катастрофа. Моите съграждани, които ме бяха обявили вече за жив класик, дори и те, въпреки че много ме харесваха и поддържаха, този път останаха напълно безучастни. Е, поне ми спестиха нелицеприятните си мисли, за разлика от някои други, които с нетърпение изляха върху мен дълго таените груби обиди и злорадство. Не така стояха нещата с моя издател. Не знам към коя от горните групи да го причисля, но понякога ми идваше да му оскубя буйната грива за думите, които бълваше по мой адрес, а в други случаи ме просълзяваше с бащинската си загриженост. А може би това е истинското приятелство, когато всичко е пълно и невъздържано като пролетна река… Той беше завършил Техниката, тъкмо когато демокрацията огря с лъчите си целокупния български народ и в духа на времето се беше позавъртял из редакциите на няколко сини многотиражки, творил стихове, издал две-три мижави стихосбирки и прозрял, че писането не е точно това, което може и иска да прави. Намерил отнякъде пари и направил собствено издателство, после фондация, а от няколко години насам и два литературни сайта, които му позволяваха да държи някакво ниво – на моменти се изстрелваше на върха, а в друго време изкарваше, колкото да не стои гладен. На мен лично ми приличаше на Обеликс от популярната анимация и по килограми, и по начина, по който се движеше из писателските среди. И ето го сега, разплул пищните си телеса в многострадалния „президентски” стол, разтърсва неизменната конска опашка и изпраща право в лицето ми дихания с мирис на бира: - Брате, мой! Разбери… Рано ти е още да се правиш на странстващ майстор! Като как изобщо ти хрумна да вършиш такива словоблудни експерименти? – назидателният му тон бе придружен от тракане по клавиатурата, сърбане от чашата, тропане с крак и още хиляда всевъзможни движения. - Мога ли да знам, че ще стане такъв провал. Всички казвахте, че текстът е страхотен, че досега у нас никой не е писал по този начин. – от няколко месеца ми беше омръзнало да дъвчем все една и съща тема и затова отговарях, колкото да поддържам разговора. – Ех, то… Ама аз… Аз съм най-виновен, щото ви се връзвам на акълите. Знаех си, че ще стане така. Знаех! – продължаваше да мрънка като стогодишна свекърва. – Ама, все пак, като как я мислиш тая работа за в бъдеще? Разбери, този стил „Хайтови шумки” на никого не са интересни! Тези изречения по една страница… - Все пак нещата не са толкова зле, като не искат сега - ще ме четат поколенията! – направих напразен опит да отклоня нещата в по-приятна посока. – Наздраве! По-добре да си бях мълчал. Последното явно му дойде доста нанагорно и той съвсем му изпусна края. Стана и пръскайки слюнки, започна да граби нахвърляните по бюрото ръкописи: - С грижа за бъдещето… Живи класици… Пфу… На нищо не прилича! То да си само ти, ама… Хиляда такива сте ми на главата… Гледай, гледай – той разтвори една папка и зачете като телевизионен диктор: „Интензивната редукция е иманентно проявление на перманентната корелация „социум - диаспора” при реализацията на хиперактивна превантивност в състояние на поливалентна пертурбация…” Какво ще кажеш? - Ми… - Ми… Фа… Сол…! Ти виж тук какво става – той разтвори друга папка – „Принцесата обожаваше птичи песни. С часове можеше да стои и да слуша звънливите гласове, които се разнасяха от безбройните клетки, а затвореше ли очи - пред нея се разливаха най-чудни картини. Понякога се озоваваше насред безкрайно поле, подобно на тъжно море със застинали копринени вълни, и само невидимият ветрец и нежното жужене на медоносни пчели плахо нарушаваха царството на тишината. Друг път огненият светлик закачливо изстрелваше снопче златни лъчи, които минаваха ласкаво като гъста художническа четка, разменяха облика на всичко и след тях оставаха сини тревички, зелено небе, кремави дървета и клонести облаци”... - Красота… - Красота?!? Красота?!? Глад е това!!! Мизерия, глад и неплатени сметки… - Ама… - Няма ама! Не съм толкова богат, че да си позволя такава красота! Виж ако бях банка „Антинари”… Аз съм бизнесмен с литературен усет. Но, преди всичко – биз-нес-мен! - Добре де, ако всички мислят само за пари, кой ще създава истинските неща? Как ще се появи съвременният Ботев? Или Йовков? - Кои бяха те, брате? Би ли ми припомнил? Да не мислиш, че навремето някой ги е чел? Ако не бяха комунистите… - изтри с длан лъсналото си чело, отново напълни мръсната чаша и продължи да ми разкрива „тайнствата” на бизнеса. – Трябва да намериш истински истории. Гадни истории! Да има много екшън, секс, разни там прекършени съдби… Като ги четат дебелите лелки, да поливат страниците със сълзи, на тинейджърките да им потреперва под лъжичката, а пъпчивците да онанират… И най-важното – да са кратки! Най-много две-три страници! Никой не ще да го тормозят! - Какво значи „тормозят”? - взе да ми става интересно и си помислих, че все пак може и да излезе нещо от този разговор. - А пък уж си велик вестникар! Нали виждаш как ти четат статиите? Виждаш! Ами пиши си така прозата и няма да има проблеми! - Че това вече няма да е литература! Не ми каза с какво тормозя читателите си. - Караш ги да мислят! Още много неща си казахме с моя литературен гал – и за писането в училище и университета, и за вестниците, списанията, за издателствата и конкурсите, дори закачихме любимата му тема за гейовете, които съсипват изкуството, но важното е, че докато се клатушках на път за вкъщи, и в мен узря една такава семпла, но интересна идейчица. Лятното време предполагаше затишие, в редакцията се подготвяха за традиционното ваканционно разтягане на локуми и без проблеми успях да си взема годишния отпуск. Всеки е рожба на своето време и върху него безмилостно оставят отпечатък всички ония нещица, с които толкова сме свикнали и ежедневно поглеждаме с огромна досада, а след години, дори и мимолетно докосване до тях е достатъчно да излее водопад от радост в обръгналите ни души. Думата ми беше за бригадите. На кого ли не му беше втръснало от безсмисленото разтакаване, неизпълнимите планове, цивилната военщина и изобщо всички простотии, които толкова вгорчаваха дните ни в най-веселата възраст. А сега обърна ли поглед назад и в мен отекват китарени акорди, искрени смехове, преживявам отново първите любовни трепети. А колко мили са онези, вече несъществуващи адреси и телефони, надраскани набързо с химически молив по най-невероятни места… Точно такъв беше и скритият ми коз, на който се крепеше цялата замислена от мен операция. В последните години на моето ученичество, комсомолското началство беше подписало дълготраен договор с Апекато в едно балканско градче и няколко лета поред посрещахме хладните старопланински утрини с пълни щайги в необятните зеленчукови градини. Едно от първите ми познанства беше с един от пазачите, който ни посрещна доста радушно и бързо се сприятелихме. Сега си мисля, че може би е наглеждал повече нас, отколкото поверения му обект. Важното е, че доста бързо заформихме здрава комбина – понеже живееше в града и пътуваше през ден – отначало го използвахме да ни купува вестници, храна, тоалетни принадлежности, а по-късно, когато бяхме станали близки, вече ни носеше пиячка и цигари. Когато се случваше през някоя нощ да отскочим до града за установяване на контакти от дамско естество и бушуване из местните кръчми, той с охота ни приютяваше. С течение на времето аз и още двама мои приятели получихме по един ключ и вече се чувствахме съвсем като у дома си в бялата двуетажна къща, а през последната си ваканция, в най-лютата зима, му отидохме на гости за десет дни. Хазяина, както го наричахме, беше вдовец, а децата и внуците му живееха в окръжния град и той ни се радваше като на родни синове. С младежки ентусиазъм реагираше на различните ни пубертетско-ергенски лудории, и с най-голямо удоволствие участваше в често организираните запои, където беше душата на компанията. Той беше пенсиониран милиционер, познаваше всички, и всички го познаваха, а над тридесетгодишната му служба го беше сблъскала с какви ли не случаи, някой абсолютно невероятни, които разказваше с известна доза артистизъм и изпитваше огромна радост от недоверчивите реакции на околните. И когато моят издател толкова цветисто ми разясняваше авторски и маркетингови похвати, изведнъж си спомних няколко от приказките с неочакван край на Хазяина, напълних раницата с дрехи, листи и химикали, добавих диктофона и две бутилки „Столичная”, хванах първия възможен автобус и изгарящ от нетърпение потеглих към Балкана. Когато пристигнах, слънцето вече беше попаднало в смиряващите прегръдки на западните върхове и под ласките на тънкия вечерен ветрец, градчето бавно се приготвяше за сън. Улиците пустееха, но тъй като целият лепнех от пот, очите ми се притваряха и стомахът ми гъргореше недоволно – директно се насочих към набелязаната цел, а разглеждането и впечатленията оставих за другия ден. Къщата си беше все същата. Чистият, подреден двор, изпънатите като по конец домати в малката предна градинка, скоро боядисаната ограда и пътна врата, издаваха безспирната енергичност и трудолюбие на стопанина. Хазяина ме позна веднага, щом отвори, белите му мустаци войнствено помръднаха и здраво ме сграбчи в костеливите си ръце, докато мигах като бухал от светналата право в лицето ми стоватова крушка над вратата: - Жив да не бях! Как се излъга? – нещо блесна в очите му и той побърза да ме прегърне отново. – Вие сега там, от голямото добрутро, забравихте за нас простосмъртните… Ама, влизай де… Влизай… Що стоиш като изоглавен… Зрението ми се пооправи и докато вървяхме към всекидневната, успях да го огледам по-добре. Посивял, отслабнал, сигурно гонеше осемдесетте, но набиваше крак като гвардейците пред президентството, а гърбът му беше по-изправен и от моя. Гласът му нещо се беше поизгубил, а и погледът му бе станал воднист, но когато видя „стъклените бележки”, сякаш се подмлади и така познатите ми командирски нотки зазвучаха отново: - К’во се пулиш като гъсе у лампа? – и смехът беше абсолютно същият. – В банята, ходом марш! А аз ще понаредя едно-друго, дори моите глухи уши чуват как стържеш. Чист и освежен, седнах на трапезата и без да се церемоня започнах да се храня, а той ме поглеждаше дяволито, сумтеше, правеше всякакви изразителни физиономии, по едно време не издържа и измъкна отнякъде първата ми книга, сложи върху нея две водни чаши, напълни ги догоре, изправи се и заговори, целият озарен от възторг: - Ей, дете… Още тогава, като те видях с онази дочена манта и нещо в мен мръдна. Викам си – с тези ясни очи и това ботевско чело… Знам… Винаги съм знаял, че ще станеш голям човек. – гласът му нещо се изгуби, той помълча, понечи да каже още нещо, но само вдигна чашата и едва прошепна. – Наздраве! Наздраве! Отпихме и докато хапех устни от вълнение и се чудех какво да му отговоря, той плахо попита: - Ще дадеш ли… един автограф на най-големия си почитател?!? - Хазяин… Сега вече ще се разцивря и не знам… Как изобщо може да ме питаш такова нещо… - Ама аз… Още тогава те разбрах, че ще станеш голям човек… По-късно, когато вече се бяхме успокоили, на пода цареше весел безпорядък от мезета в компанията на преполовената втора бутилка, масата бе отрупана с разтворени фотоалбуми и чернобели снимки, от които нахакано ме гледаше моята невинна, първична, предизвикваща целия свят младост, а той с умиление продължаваше да си спомня. - Хубави временца бяха... Знаеш ли как ми беше хубаво, там, край вас… Хубаво… Виж какви хора станахте, нямате нужда вече от нас. - Реших да се възползвам от подадения пас и след поредната наздравица разказах накратко причината за неочакваното ми гостуване. Помислих, че пак ще се разкисне и се подготвих за поредното душеизлияние, но изведнъж стана сериозен, очите му се избистриха, сякаш не беше близвал и капка. Той дълго гледа в една точка, мълча, ръцете му машинално слагаха и подреждаха чиниите и чашите по масата, накрая ме погледна тежко и рязко кимна: - Това дето си го намислил – няма да стане! Сякаш ме хвърли в леден кладенец, отпих доста голяма глътка и едва когато топлината се разля по цялото ми тяло, намерих сили да проговоря отново: - Няма да ми помогнеш?!? Но… Аз… - Аз… Ти… Това е положението, синко… Може много да разбираш от писане, но явно още не си научил да разбираш човека… - Но ти не знаеш… Ние навремето как те слушахме. Как после по цяла година повтаряхме навсякъде твоите истории. Всички умираха да ги слушат. Защо да не искат и да ги прочетат? Или просто не искаш да ми помогнеш? – Гледах остарялото му лице и си мислех, как утре ще си хвана автобуса, ще се прибера обратно и повече никога няма да си тровя живота с литературни глупости. - Ето виждаш ли, аз съм прав! Стоя пред теб, говоря ти, а ти не ме разбираш… А после – „писателите били инженери на човешката душа”… Кога съм казал, че няма помогна, а? Казах ли такова нещо? - Но, нали… - Виж сега, достатъчно пихме, пък и имам да обмисля още някои неща… Утре на трезво ще ти обясня цялата комбинация… Съгласен? Явно разговорът беше приключил, взех си още една кисела краставичка и му пожелах лека нощ. Станах късно и докато плисках многострадалната си главица със студена вода и се заричах, че повече няма да помириша алкохол, Хазяина влезе почти на бегом в стаята и почна да ми създава напрежение: - По-бързо, обличай се… - Какво става? - Не ми се офлянквай, събирай си такъмите и да бягаме… По-късно, припряно ми обясняваше, като правеше напразни опити да надвика разпадащия се двигател на античното жигули: - Схващаш ли, можеше и да не се съгласи, но… Няма как да ми откаже. Абе, аз съм цар, номер едно… - самодоволна усмивка го озаряваше целия, но аз не можех изобщо да разбера за какво ми говори. – Не съм си осрал пътеките никъде, където съм минал… - Добре де, кажи най-сетне, какво толкова стана? - Виж сега, дете… Има тук един… Навремето почна работа като постови при мен. Аз тогава бях командир на отделение към турския участък и той почна работа като сержант, точно при мен. Чаткаш ли? Аз съм го учил на занаят него, при мен почна, после отиде да учи в Школата, ходи някъде по чужбината и чак като се върна, тогава стана голямата работа. Ама още ми се чува приказката… Реших повече да не питам, а сърцето ми щеше да изхвръкне от вълнение и извиках на помощ цялото си хладнокръвие, за да скрия любопитството, което здраво ме захапа с крокодилските си зъби. Вече влизахме в едно закътано заведение, а той продължаваше да ми дудне, че трябва бъда нащрек, че това е много опасен човек, нищо, че е пенсионер, че бивши ченгета няма, какво остава за бивши десари и т.н., докато не застанахме пред един нисък, жилав мъж, на около шестдесет години, който се надигна бавно, вяло ми стисна ръката, гледайки някъде навън и тихичко започна да разправя с простодушна измъчена усмивка: - Не са хубави работите. Последно ми откриха нещо на сърцето. Вече няколко пъти ходя в Сливен да ми точат вода, и язвата не ме оставя на мира… Ех, старши, а пък помниш навремето какъв бях. Значи книжки пишем? – попита, без да се обръща към мен. – Лошо няма. Хората трябва са се образоват, да научават нови неща… - Хората дето ги знаят нещата как са били, един по един си отиват. – Хазяина явно продължи започнат между тях разговор. – А лъжците са навсякъде и пишат, говорят по телевизии, по вестници. Какво остава – само хората, дето ги знаят нещата, трябва да ги разкажат! Да се научи истината веднъж завинаги! - Абе то е така… Но има неща, дето няма как да се кажат. Старши, на теб ли точно да обяснявам. А пък и по-добре да си отидат с нас! Какво точно те интересува? – пак ме изненада с въпроса си той. – Има вече толкова книги – художествени и научни, филми гледахме, дела водиха… Аз ти викам, да ударим по едно за познанството и да си ходим… По-добре да не се ровим в тези неща… - Не! – Хазяина така удари по-масата, че захарницата падна на земята и стана на парчета. – Ей, тропанчо, не можеш да ми откажеш! Мисля, че вече се разбрахме! Или си забравил вече някои работи!? - Добре де, добре… - Новият ми познат вдигна помирително ръце, пак изобрази една усмивка на лицето си и за пръв път ме погледна. – Викни по един коняк и питай, пък ще видим… След като току-що отвореният „Слънчев бряг” обиколи чашите, аз започнах да го питам кога е роден, какви са били родителите му, какво е завършил, от кога до кога е работил в МВР, а той отговаряше като примерен ученик, като от време на време хитричко поглеждаше към Хазяина, който царствено му кимаше и с напредване на времето и празните бутилки постепенно се унасяше, докато накрая клюмна и заспа на масата. Напълно разбрах тактиката му и реших и аз да направя някой-друг номер: - Добре де, имаш две висши образования, толкова години служба – накрая да се пенсионираш като майор. Толкова ли не можа да получиш поне още една звездичка? – явно и той беше доста дръпнал, защото този път го хванах неподготвен. Капилярите по лицето му станаха лилави, скулите му заиграха и за момент помислих, че му е прилошало, когато проговори задъхано, сякаш беше пробягал няколко километра: - Други неща се гледат в живота, приятелче! Когато в началото на 1984 г. дойде време районното да минава по Държавна сигурност, от много места дочувах, че ще ме направят началник на управлението, но какво стана накрая? – той понечи да отпие, но после покри чашата с една салфетка и продължи. – Капитанчето, онова просто милиционерче, извади някакви връзки, някакъв чичо, дето бил активен борец и готово… Имаш ли си представа как се става офицер от Държавна? Какво проучване се прави? Нищо не разбираш! И когато имаш готов кадър, завършил Първи факултет… - … „Държавна сигурност” при Висшата специална школа „Георги Димитров”! – довърших думите му аз. - Точно така, и тогава ти тръгваш да проучваш едно милиционерче и да го правиш офицер от Държавна, че и цял началник на районно управление… И после чакаш от него да развива агентура, да разкрива терористи… - Напълно съм наясно кой е вършил цялата работа. – вече бях напипал верния път и незабелязано включих диктофона. – Не напразно Хазяина казва, че ти си най-голямото ченге, което се е раждало някога. - Мани ги тия приказки… Нали ме попита нещо? Ето – отговарям ти: В прав текст ми беше казано няколко пъти, че не може да ме повишат в по-високо звание от началника на районното. Разбираш ли? Няма значение какво си направил, какви медали и ордени имаш… Има значение само дали чичовците на оня нещастен капут ще могат да му докарат нов пагон. И така – той стана майор и аз станах, а после, когато нещата се разбутаха… Добре поне, че успях да се пенсионирам. Поговорихме си още в този дух, но Майора също започна да сдава багажа, натоварих ги с Хазяина в колата и се понесохме по безлюдните нощни улици… Станах по обед и след като повторих вчерашните освежителни процедури и произнесох няколко антиспиртни лозунги и обещания, реших да се разходя из парка за да получа мозъчно прояснение и евентуално творческо вдъхновение. Когато се прибрах, от кухнята се носеше апетитната миризма на пилешка супа, а Хазяина си подсвиркваше доволно и се суетеше около наредената трапеза: - Сядай де! Сега като хапнеш, като донеса студената биричка… Всички махмурлуци ще отидат по дяволите. Пухтейки като парен влак, едвам се придвижвах, а той, свеж и лъчезарен, енергично търчеше с препасана готварска престилка и разпръскваше силни одеколонни пари. - Снощи добре се разприказвахте? Старото си знае работата, нали? – най-после седна и започнахме да се храним. – Когато ми каза за какво си дошъл, няма да крия, че отначало ми се стори много примамливо, моят живот да бъде увековечен в някоя книга, но после като помислих… Чаткаш ли, тези моите неща, историите – те бяха интересни по онова време. В това им беше силата! Хората умираха за тях, а сега не струват нищо, но виж Майора знае точно каквото ти трябва. Нали сега това е модата – агенти, вербовки, терористи, Държавна сигурност, Възродителен процес… Такива неща може да ти разкаже, ако пожелае, дето и най-големият фантазьор не може да си представи. - Дали ще го направи? - Ще… Ще… Аз нали видях снощи как го подхвана, направо му разката фамилията… Ако беше се родил двадесетина години по-рано, задължително щяха да те направят чекист. Нямаше как да пропуснат такъв кадър. И така, горе-долу си го схванал вече, всеки път като го видя и все умира, но никога не отказва, ако го почерпят, и като се тръгне… Видя какво става. Има навика да се прави на простичък, но това е за пред хората! Имай предвид, че навремето той държеше целия тараф като по часовник. Всички турци му правеха метани, а май и до днес е така… След смяната на имената са му дали някакъв много секретен орден… Чаткаш ли.. Ако иска да си го види, трябва да ходи до София… - Май съм чел нещо подобно… - Чел, не чел… Това е положението… Ако щеш вярвай! - той махна с ръка, доволен от впечатлението, което ми направи. – Сам ще си правиш срещите с него и ще си вършиш работата. Стар съм вече за такива изпълнения… Проведох няколко разговора с Майора, но всички мои опити да измъкна нещо за конкретни случаи от неговата работа в Държавна сигурност бяха безрезултатни. Вместо това той ми изнасяше безкрайни лекции за първите наченки на Възродителния процес през 1885 г.; разказваше ми за християнизирането на Родопите по време на Балканската война; за културно-просветните дружби „Родина” и за специалното изменение на „Закона за лицата” през 1942, спомагащо за промяната на имената; за улесненията на турския етнос при влизане във висшите учебни заведения; за създаването на турска преса; за държавната политика след Априлския пленум; за изселванията през 1964 година; за многобройните опити на турското разузнаване в създаване на етническо напрежение в България: в град Мадан през 1970 г., в Пазарджишко и Благоевградско през 1972 г., за обявената турска република в село Корница през 1973 г.; за „Асоциация за култура и солидарност с родопските и дунавските турци”, учредена в Турция през 1970 г… Търпението ми почти се беше изчерпало, но някакво предчувствие все не ми даваше мира и, обикаляйки ежедневно из сенчестите тайнства на летния Балкан, аз се зареждах с търпение и сила, за да издържа поредната порция скучна, историческа информация. Наближаваше полунощ, бях се излегнал удобно, наслаждавах се на тишината и си дращех разни хрумки, когато Майора ми се обади: - Добър вечер! Искам утре в 7.00 часа да си на линия! - Къде? - На нашето място… Когато влязох в малкото кафене, където по това време се събираха само микробусаджиите, той вече ме чакаше, седнал на любимата си ъглова маса, и четеше вестник. Балканът даряваше утрото с приятна прохлада, но ми се стори, че Майора е прекалил малко с якето от кремав микрофибър, а когато видях и дипломатическото куфарче сложено на пода до десния му крак, определено си помислих, че заминава някъде и просто е искал да се сбогуваме. Мислех да го подкача с някоя от обичайните шеги, но когато го погледнах, изтръпнах. Пред мен стоеше коренно различен, уморен от живота човек – целият му студен, „професорски” вид беше изчезнал, а в очите му се бяха напластили тонове душевна чернилка. Дори и движенията му бяха някак без желание, сякаш се носеше по течението, без да се интересува от нищо. - Реших! Стига вече игра на шикалки! – той сложи куфарчето на коленете си и извади от него кафява тетрадка и безформена зелена торбичка с огромен катинар на края. – Кажи ми, ама честно, как се чувстваше, когато ти четях тези неща? - Той разтвори тетрадката, обърна я към мен и аз видях в нея акуратно подредени и номерирани, изписани с красив почерк, лекциите, с които толкова дълго ме бе измъчвал. - Ами, как… Тъпо! Как да се чувствам? Губене на време. Трябваше още отначало да ми кажеш, че няма да стане нищо, и да си ходим! – припомних му първите думи. - Тъпо, значи… А питаш ли ме…, аз…, какво ми беше, когато имах толкова много неща да правя, а трябваше да стоя чинно по стотици такива занятия и инструктажи. А? Както и да е… Виж сега, ще ти помогна. Ще ти разкажа едно-друго, пък ти си знаеш как да го напишеш. – И до днес не знам как не станах и не започнах да играя индиански танци от радост. Тъкмо се чудех какво да отговоря, когато ме заби окончателно. – Не само ще ти разкажа, но направо ще ти дам нещо. – Той набра шифъра на брезентовата чанта и извади от нея много свързани със спирала листи. – Това са някои от работните ми бележки за разработките през 1982 – 1990 година. – докато оглеждаше зад гърба ми новодошлите клиенти, мернах през разкопчания цип кобур и пистолетна дръжка. – Тук е всичко! Псевдоними, имена, дати, позивни… Каквото ти душа поиска! – нещастният човечец пред мен беше отстъпил място на нещо хищно, със стъклени змийски очи и отчетливо разтварящи се ноздри. – Докато не издадеш книгата, ще ги четеш само вкъщи, под юргана, при спуснати пердета и угасена лампа. Ако някой разбере, че ги имаш – пиши се бегал! – веселието ми започна да се изпарява, започнах да се оглеждам подозрително, а той явно забеляза притеснението ми и добави: - Добре, тогава ще направим така – първо ще ти разкажа и покажа едно-друго и тогава сам за себе си ще прецениш дали имаш дупе да се набуташ в игрите на порасналите. В какво се забърках! Бях се нагледал на шпионски филми, а прочетените книги нямаха чет и когато той ми каза да го изчакам на една пейка, въображението ми се развихри с такава сила, че сигурно бих сложил КГБ, ЦРУ и дори самия Джеймс Бонд в малкия си джоб. Край на фантасмагориите ми сложи Майора, който се появи на другия край на площада и ме повика, а след това отидохме до намиращата се наблизо полиция: - Сградата си е почти същата, само дето пристроиха дежурната с клуба отгоре и преместиха главния вход. Ето там, онзи прозорец беше на моята канцелария. Ти нали знаеш там за Първо и Второ главно, за Шесто управление? До началото на 1984 година аз отговарях за всичко в района. Разбираш ли, бях и разузнаване, и контраразузнаване, и още хиляда неща ми висяха на врата. Когато горе са измислили преименуването – както вече ти казах, цялото управление мина по Държавна сигурност – онова недоносче – Началника, заедно с личния му шофьор и чистачката, а на мен ми дадоха още двама души. Добре, че се имах с доста хора и можах навреме поне от малко да си оправя нещата. Щото, нали се сещаш, идват някакви такива увеличения на щата, а защо? – отначало никой нищо не знае, само недомлъвки, „оня казал”, „тоя чул”. Знаеш как стават работите. А шефът правеше само мръсотии… - Какви? - Абе, какви… Примерно, тръгва да прави насрещна проверка на агентурата. Вече като офицер от службите имаше достъп до всичките дела и също като слон в стъкларски магазин…, ама няма за какво да се хване, аз всичко съм си оплел… Като вземеш там дядовци, баби, майки, бащи, деца, внуци – дето се казва, и кътните им зъби знаех. После над хиляда човека се бяха кръстили на мен… - А как ги вербуваше? - Абе, имаше и такива работи, няма как… Но повечето идваха на крака. - Е, сега нали казват, че са ги манипулирали, че много насилствено са ставали доносници. - Могат да казват каквото си искат. Ти слушай мен – най-много идваха за пари – на всеки му кихах солидна месечна сума. А пък ако беше перспективен агент, имаше и още куп привилегии – като почнеш от висше образование за децата, че до купуване на жилища, помощ в кариерата… Какво ли не е било… Но да не се отклоняваме от темата… Мина преименуването – сега как го проведохме, какво ни струваше – и това не ни е в темата. Мина и замина. Те самите турци свършиха повечето работа. Горе-долу работата в отдела вървеше така: Ние с единия колега, между другото доста свястно момче, държахме турците и работата по терора, а третият го играеше нещо като режимен офицер… - Сега да не кажеш, че сте имали и затвор? - Не, но имахме едно предприятие за осветителни тела, виждал си останките в началото на града, то беше така проектирано, че по време на война в него да се произвеждат оръжейни части. Заводът имаше и няколко цеха, които се намираха в различни наши села и трябваше да се грижим и за тяхната сигурност. А пък това човече… Беше завършил за начална учителка, после работил из партийния комитет и ми го тръснаха и той коскоджа ми ти офицерин, сещаш се, ама трябваше да върши нещо. Разкарваше се напред-назад с тайнствена физиономия, правеше проучвания на кандидатите за работа в завода, бъркаше под полите на по-засуканите моми, бях му възложил секретното деловодство и контрола на пишещите машини. - ?!? - Всяка пишеща машина в общината се водеше на отчет при нас. Без значение дали е на кмета, началника на горското, партийния секретар или читалището. Притежавахме текст, написан от всяка една и при нужда можеше да извършваме експертиза. Както с пръстовите отпечатъци. Ако знаеш колко пъти сме сверявали различни противодържавни позиви, анонимки, самиздатски разкази и стихове, дори понякога правехме услуга на някой началник, за да разбере кой е пуснал донос против него. Периодично събирахме образци, актуализирахме си информацията и така… Ежедневна, къртовска работа… Както и да е. Вече беше минала година и нещо от галимацията с турците, работата се беше поуспокоила и един ден в нашата стая влезе Началника, дръпна пердетата, извади един „стършел”… - „Стършел”?!? - Има такова устройство дето неутрализира подслушвателна техника… Абе, същински Щирлиц… И започна да ги говори едни… А ние го гледаме като паднал от небето. Та значи, има в нашия град една буля… Тя е три години по-голяма от мен… Абе, може да си я срещал в парка, постоян

Автор - Марияня Дафчева 48 стр.цветна корица художник на корицата и илюстрациите - Кирил Аврамов ISBN 978-954-9378-70-2 Цена- 3 лв. {mailorder} Одраскана луна когато плача съм, разсипано зелено върху миглите - пастелен тюркоаз, а мислите... удавени звезди... И спомени от прах, неонова необич по дланите. Неясен шепот в пепелта от рози усилва тишината. Фалшив акорд от струна на щурец са сетивата, затиснали велуреното тихо през голи клони.. Одраскана луна когато съм.

Автор - Марияня Дафчева 48 стр.цветна корица художник на корицата и илюстрациите - Кирил Аврамов Цена- 3 лв. {mailorder} Одраскана луна когато плача съм, разсипано зелено върху миглите - пастелен тюркоаз, а мислите... удавени звезди... И спомени от прах, неонова необич по дланите. Неясен шепот в пепелта от рози усилва тишината. Фалшив акорд от струна на щурец са сетивата, затиснали велуреното тихо през голи клони.. Одраскана луна когато съм.

Автор - Марияня Дафчева 48 стр.цветна корица художник на корицата и илюстрациите - Кирил Аврамов Цена- 3 лв. Одраскана луна когато плача съм, разсипано зелено върху миглите - пастелен тюркоаз, а мислите... удавени звезди... И спомени от прах, неонова необич по дланите. Неясен шепот в пепелта от рози усилва тишината. Фалшив акорд от струна на щурец са сетивата, затиснали велуреното тихо през голи клони.. Одраскана луна когато съм.

[issuu layout=http%3A%2F%2Fskin.issuu.com%2Fv%2Flight%2Flayout.xml showflipbtn=true documentid=100824135047-248ead62581c40649135416c30d822b1 docname=kabala_tova_e_mnogo_lesno username=Lycki loadinginfotext=%D0%9A%D0%B0%D0%B1%D0%B0%D0%BB%D0%B0 showhtmllink=true tag=kabala width=420 height=314 unit=px]

Тях ги засява утрото в зейналите цепнатини на браздите. И нищо че отдавна са надхвърлили шейсетте и нищо че жилите на шиите им са втвърдени от усилието да се държат на повърхността на живота, нивите набъбват под черните им забрадки и раждат пот и жито от които меся хляб по пълнолуние... Водят грижите си привързани на каишка, за да ги споделят с останалите, и плевелите избуяват от тях... Не питай кои са те! Това са сеячите на отминалото време чиято сянка все повече изтънява. Лицата им приличат на браздата, защото животът е браздил по тях с най- дълбокия си плуг откакто ги е положил в люлката. Затова и сега мотиките им проблясват като остри мечове с придобит инстнинкт за самосъхранение. В полунощ когато небесата се разтварят, татко слиза, за да разчупи хляба по равно и да нахрани душите им с надежда, че силите им ще стигнат и за следващото утро.

Тях ги засява утрото в зейналите цепнатини на браздите. И нищо че отдавна са надхвърлили шейсетте и нищо че жилите на шиите им са втвърдени от усилието да се държат на повърхността на живота, нивите набъбват под черните им забрадки и раждат пот и жито от които меся хляб по пълнолуние... Водят грижите си привързани на каишка, за да ги споделят с останалите, и плевелите избуяват от тях... Не питай кои са те! Това са сеячите на отминалото време чиято сянка все повече изтънява. Лицата им приличат на браздата, защото животът е браздил по тях с най- дълбокия си плуг откакто ги е положил в люлката. Затова и сега мотиките им проблясват като остри мечове с придобит инстнинкт за самосъхранение. В полунощ когато небесата се разтварят, татко слиза, за да разчупи хляба по равно и да нахрани душите им с надежда, че силите им ще стигнат и за следващото утро.

Отдавна, много отдавна, още от зората на държавността, се играе една и съща любима игра на котка и мишка. Котката е държавата с ненаситната си хазна, високите мита и акцизи, рояка бдящи чиновници, митничари, данъчни служители и пр. Мишката е символ на групите храбреци и тарикати, чиято заветна цел е да погълнат плячката сами, без да оставят и парченце за лакомата паст на котката. Играта се нарича контрабанда. Предполагам, като ученици също сте чели за подвизите на интересните мъжаги-злодеи с мечове и револвери, които, в безлунни нощи, са акостирали на пусти брегове и, под самия душещ нос на ченгетата, са стоварвали сандъци с ямайски ром, хавански пури и други благинки. Имало само една малка, досадна подробност. При цялото си усърдие и заетост, тия смели мъже някак забравяли да се отчетат на държавата. Книги като „Странноприемница Ямайка” на Дафне дьо Морие са придали на контрабандната игра блясъка на тайнственост, романтика и героизъм. В ония славни времена, преди два-три века, въпросът се решавал с храбри хайки в мрака, с престрелки и някоя и друга бесилка за назидание. Тук и сега, в първата половина на двадесет и първия век, в обновена България, поела по пътя на своето европейско развитие, играта продължава, но с доста променени правила. В епохата на прехода, котката на българската държавност много измършавяла. Ребрата й се брояли, преплитала кълки и, както става с всяко изтощено животно, чиновниците-бълхи изпивали сетните капки на разредената й кръв. На бълхите хич и не им пукало за котката. Малките им, гладки и затлъстели мозъци дори не си давали сметка, че, ако тя гушне букета, те също ще загинат от глад! Не, нито една бълха не си мислела как плячката да остане в устата на котката, неин приемник. Било ги яд, обаче, че всичките благинки са за мишките, а те, великите народни трибуни, могъщите управници, нямат никакъв дял в купона. Така, българските политически бълхи били окончателно шута на държавната котка и сами мутирали в лакоми, охранени котараци. После, управляващата котка привикала мишките, една по една, и ги „открехнала” за новите правила на играта контрабанда: - Виж к’во, брато - казала им. - Дай да не се дърляме за глупости, а да си поделим плячката. Майната й на държавата! Нема да плащаш разните му мита и акцизи, ама ша кихнеш и за нас от печалбата. Ша стане добра далавера. По-умните мишки решили, че новите правила ще намалят търговския риск и били лапи с котката. Сделката била скрепена. Бедата, обаче, била в туй, че, на няколко години, управляващите котараци в парламентарната ни демократична република се сменяли. Те си знаели, че, не след дълго, плячката ще попадат в други муцуни и това ги правело още по-кръвожадни и по-лакоми. Най-лесно било за червения котарак. Той си имал контрабандни канали, тайни сметки и престъпни аверчета още от епохата на развития социализъм. С посредничеството на братските комунистически партии, отдавна бил организирал вида на стоката, вноса, пая си. Даже си бил отгледал своя собствена порода мишоци, по-точно, свирепи пристанищни плъхове, еволюирали от някогашни барети, охранители в УБО, шпиони или спортисти. Тандемът работел в пълна хармония. Не така просто било дереджето на синия котарак. Той все още си бил млад, до вчера, малко котенце, родило се на площадите в зората на демокрацията. Нямал си котешки роднини зад граница, нямал опит и стаж в лова на мишки и, понякога, контрабандистите направо се бъзикали с него. Но младокът набързо отърсил козина и схванал правилата на играта: вместо в хазната, плячката отивала в партийната каса, откъдето се разпределяла по-лесно, или във фондации с благопристойни имена и дваж по-благопристойни цели. След няколко откъснати или смазани опашки, изгризани уши и заложени капани с отрова, мишките най-после схванали намека, че с новия шеф шега не бива и се вградили в схемата. За това се погрижил един особено гаден, духовно скопен котешки екземпляр с прякор „Сивия кардинал”. Оригинално решение намерил жълтият котарак, който си мислел, че още носи корона и се изживявал като лъв и цар на всички животни в гората. Той черпел опита си в престъпните далавери от Лондонския финансов клуб, в който ултра червени пролетарски котараци и ултра жълти монархисти отдавна лочели от една и съща купичка. Така, жълтият замяукал, че ще покани на държавната трапеза мъдри кучета, които да сложат край на контрабандата. Така, на българския финансов небосклон се появили хрътките от, служители на короната, чиято задача била да изпират отмъкнатата плячка, отчитана като техни хонорари и да я връщат в муцуните на жълтите котки, узаконена. Квотата на мишките малко намаляла, но, все още, имали достатъчно интерес да си сътрудничат с котешкото племе. Но дошло времето на трите котки. Тогава зейнали три лакоми муцуни: на червения, жълтия и на лукавия чер котарак, който бил най-охранен от тримата, но вечно хленчел за права и свободи на черните котки. Та, появил се голям зор при решаването на въпроса как ще се дели плячката. Спасението дошло от друг, четвърти котарак, който се пишел пъстър, въпреки че червените му петна били най-много. Тримата напълнили купичката му с гъста сметана и той приел да посредничи как да си поделят плячката по Контролно пропусквателните пунктове и видовете стоки. Вярно, неведнъж партньорите се зъбели и хвърчели фъндъци козина в три цвята, но някак се оправяли. Всеки от тях си имал собствена кохорта от обслужващи ги мишки-контрабандисти. Но, за кой ли път в злощастната ни родина завял вятърът на промяната! Появил се нов, хищен, самоуверен котарак, мускулест и едър, със снежнобяла козина на когото дали името Пожарникаря. - Ох, сладкият ни пухчо! - въздишали булките и мечтаели да отглеждат новия котарак върху меки родопски китеници и да го гушкат в собствените си легла. - Какъв юнак, какъв хубавец! - дърпали мъжете оределите си мустаци и философствали над чаша ракия. - Той ще изгони ония свирепи и алчни котараци, ще натика плъховете в мишата дупка, дето им е мястото, ще напълни хазната и коремите ни! Никой не искал да види лукавия жълт блясък в зениците на животното. Не! Хората гледали на него като на бяла лястовичка на надеждата. Те знаели за това, че гаси пожари, но не знаели, че може и да ги разпалва. Знаели, че е ужас за плъхове и мишки, но не знаели, че често се пазари край мишите дупки за сирене. Знаели, че ненавижда алчните котараци в познатите им цветове, но не знаели, че просто иска да грабне плячката им и то не за да я сложи в хазната, а в своята собствена муцуна. Когато седнал на владетелския трон, белият котарак си имал пая от тринадесет фирми, някои прекратени, а други, действащи, както и банка на името на своята писана, през която минавали всичките по-солидни финансови операции на държавния бюджет. Нямал си, обаче, дял от плячката, носена отвъд границата ни от плъхове и мишки, а това много го тормозело. Наред с всичко друго, трябвало да пази и имиджа си на борец срещу престъпността и за народно благоденствие. Така, белият котарак, който с гордост носел името си Пожарникаря набързо овладял всичките трикове на илюзионизма. Под блясъка на телевизионни камери, той вкарал в миша дупка няколко измършавели, тъпи мишки, които просто не умеели да преговарят адекватно с котешкото племе, а хората засияли от радост, че новакът ще сложи край на кражбите, анархията и разсипията. После албиносът тихо като мишка, лукаво като хиена и ловко като маймуна започнал да гради своята собствена котешка империя. Няма да се спирам на сортовете плячка като дрога, месо или горива. Не знам дали котаракът е успял да сложи лапа и върху тези блага. Ще се спра само на въпроса за цигарите. Когато албиносът се възкачи на трона на държавното управление, търговията с цигари беше доста стабилна и спокойна. Цените не се бяха менили скоро и голяма част от дължимите акцизи действително постъпваха в държавната хазна. А българинът просто не може без тютюна. Може да се лиши от брачен партньор, от имоти, от хляба дори, стига да има възможност, след всяка загуба, нервно да си запали цигара. Лукавият албинос видял огромния потенциал в тази наша национална страст. Той започнал жално да мяука пред достатъчно на брой телевизионни камери колко ограбена била хазната след управлението на останалите котараци, колко е тежка световната криза, как трудно било да върже бюджета. После, драстично увеличил акциза върху цигарите. Земята българска екнала от жаловити стонове, писъци и проклятия. Видиотени от никотинов глад старци търсели по улиците недопушени фасове. Съпруги и съпрузи се карали помежду си и крещели на децата си: „Аз нямам пари за цигари, а те шоколад взели да ми искат!” Почтени учителки сънували как разбиват павилиони с цигари, университетски професори, с разтреперани пръсти, просели по някой и друг къс от доста по-заможните си студенти. Появило се ново чудо. Електронната цигара, с която може да откажеш истинските. Така, сериозни и улегнали граждани засвяткали с чудатото приспособление като извънземни. Но после смутено шепнели: - Колега, още не съм отвикнал от тютюна. ‘Айде, черпи с една истинска цигарка! На всеки ъгъл се появили надписи: „Продавам тютюн и машинки за свиване на цигари.” Предприемчиви работници-хигиенисти от цигарените фабрики започнали да търгуват с тютюнеца, който измитали от земята. Конкуренцията загрубяла. Производители на електронни цигари гръмко обвинявали съперниците си, че продават „китайски боклуци”, които увреждали мозъка. Албиносът се хилел доволно. Стореното от него било дало небивал шанс на родната контрабанда с цигари. От времето на революционните комитети, никого не били посрещали с такъв възторг мишоците. От гадни плъхове, контрабандистите станали „симпатяги”, „наши момчета”, „смелчаги”. Дори стариците открехвали съседите си къде са чули за най-близък контрабанден пункт, а предприемчиви безработни булки вземали по няколко стека на консигнация и тръгвали да ги продават на дребно, от врата на врата срещу малка печалба. Всеки благославял контрабандиста като съвременен Робин Худ, народен спасител и юнак. А котаракът албинос доволно се облизвал. Сам бивш мишок, съсобственик на фабрика за „Марлборо” и „Мелник” уличена в производство на фалшиви цигари - менте в Крайморие, той знаел как да дресира и организира бандата си от плъхове. Фабриката му била разследвана през 1995 г., но, някак на магия, продължила да работи до 1997 г. Съдружник му бил и небезизвестният подземен плъх Румен Николов-Пашата. Тогава шеф на местното РПУ бил Георги Пенев, който след това станал шеф на Бургаския клон от охранителната фирма на пожарникаря. По време на разследването, нашият все още мъничек плъх изобщо не бил разпитван. И така, в резултат на добре организираната цигарена афера сега, личната хазна на котарака-албинос прелива, а в народната се гонят ветровете. Но, поне според мен, „Белият” си има и друга заветна цел. Ако успее да съхрани това статукво, докато е на власт, тютюневите предприятия съвсем ще фалират. После, колко му е да ги приватизира чрез подставени лица на безценица?! Стъпка по стъпка, нашият герой с хищните си лапи, претърпява интересна еволюция: От плъх, в котарак, а от котарак, в хищен тигър. Но стига съм ви разказвала приказки в този хубав неделен ден! Я да взема да си запаля една контрабандна цигарка, да си сипя от домашната ракийка, произведена без акцизи, в нелегален казан от барабаните на две стари перални и да си направя салатка от генно обработени доматени мутанти. Наздраве! Да живее контрабандата! Паула Лайт - 25.07.2010 г. http://bg.netlog.com/paula_light

Тях ги засява утрото в зейналите цепнатини на браздите. И нищо че отдавна са надхвърлили шейсетте и нищо че жилите на шиите им са втвърдени от усилието да се държат на повърхността на живота, нивите набъбват под черните им забрадки и раждат пот и жито от които меся хляб по пълнолуние... Водят грижите си привързани на каишка, за да ги споделят с останалите, и плевелите избуяват от тях... Не питай кои са те! Това са сеячите на отминалото време чиято сянка все повече изтънява. Лицата им приличат на браздата, защото животът е браздил по тях с най- дълбокия си плуг откакто ги е положил в люлката. Затова и сега мотиките им проблясват като остри мечове с придобит инстнинкт за самосъхранение. В полунощ когато небесата се разтварят, татко слиза, за да разчупи хляба по равно и да нахрани душите им с надежда, че силите им ще стигнат и за следващото утро.