Добър вечер приятелю, драг!
Аз отново си мисля за тебе-
ти дохождаш в душата ми - благ
и събуждаш ми чувствата неми.

И незнайно създаваш ми пак
нежна, приказно-бяла магия,
затова,че разбрала съм как
от този балсам да отпия.

Виж как скърца със зъби от злоба
и навява в душата ми хлад
и предрича ми сякаш прокоба
чувството бясно,наречено страх!

Добър вечер приятелю, скъп!
аз изпращам ти мислите смели-
тях не може дори и страхът
от полет към теб да отнеме.

С тях достигам до теб без крила,
даже пътища тук са излишни,
щом на сърцето ти чувам -гласа
до теб са достигнали моите мисли.

Основата на  любовта е емоцията породена от въздействието, дори и химията между двама, които изпитват чувства един към друг.
Следователно, това е първият етап, или „първите моменти на взаимодействие” от съкровеното желание на двете страни да бъдат заедно, дори „неразделни”.

Не мога да се съглася с твърдението за любов от пръв поглед, понеже тя би могла да бъде силен (краен) емоционален стадий или етап на развитие под въздействие на чувствата, които се развиват и надграждат.

Любовта е следствие от максималното развитие на нейните компоненти – емоцията, хармонията, привързаността, взаимното допълване в едно общо ( чувство, взаимна потребност, духовна привързаност).

Любовна е чувство на отговорност, коректност, честност и внимание, привързаност, привличане, симпатия към любимия.

Може да се каже, че любовното чувство е често съпътствано от сексуално привличане.

Именно в такъв момент може да се каже, че един брак между съпрузите е стабилен  и социално здрав.

Създаденото младо семейство на базата на чистата и етична любов  е основата за създаване на поколение, готово да спазва морално-етичните норми и ценности в живота и обществото.

Любовта е комплексно понятие – любов към семейството, към ближния, родината, знанието, работата.
В общият смисъл любовта е чувство характерно не само за хората.

В психологически аспект любовта е силната привързаност към друг човек, индивид, докато в биологично-физиологичен контекст.

Любовта може да се изрази с грижата на родителите към малките.
Само тогава дадена личност ще се чувства достоен гражданин на своята държава, на глобалното общество, с цел запазване на световния мир.
Любовта е двигател за възпроизводството на света, за изграждането му в положителен аспект; с една дума –  развитие на ценностната система на личността.
Само тогава мога да кажа с чиста съвест, че любовта е не само основа на брака за създаване и развитие на семейството, но и за приобщаването му към обществото, дори и в глобален аспект.

©  автор: Николай Пеняшки – Плашков

до кости мокър
под слънчевото небе
охлювът пълзи

на клон изсъхнал
настръхнали са птици
облачно небе

Обичам те,
наистина те обичам -
повече от себе си!
До болка...
Дори думите не стигат...
Ти се Пепеляшка,
която търсех.
Намерих те!
Ти си лунната пътека,
която води през нощта.
Ти си слънцето,
което топли
в студените дни.
Ти си болката,
която не искам да загубя!
Ти си сладък грях,
който искам да запазя.
Толкова си хубава,
че думите не стигат!

© Николай Пеняшки - Плашков

Философско-поетичният роман "" е първата книга на Съюза на Писателите от Интернет, която разкрива Концепцията на Съюза чрез Основите на Литературата. Книгата е в обем от 130 станици и е изпълнена като поетичен диалог с членове на Съюза.

ISBN:978 - 954 -2942 - 03 - 0

Цена: 10 лв.{mailorder}

Философско-поетичният роман "" е първата книга на Съюза на Писателите от Интернет, която разкрива Концепцията на Съюза чрез Основите на Литературата. Книгата е в обем от 130 станици и е изпълнена като поетичен диалог с членове на Съюза.

ISBN:978 - 954 -2942 - 03 - 0

Цена: 10 лв.{mailorder}

Валя си замина.
Иван, облегнат на фотьойла в хола, опъна крака на табуретка и се замисли. Чувстваше се подсъдим пред строгия проницателен поглед на съдията „Живот” – с цялата си строгост, власт, блясък и светлина; който оковаваше във веригите си, а същевременно раздаваше свобода и любов. На нашия приятел беше ясно, че в живота не всичко е любов, честност, коректност; но и подлост, жестокост, дори и омраза.
Мрачната сянка, обхванала обществото, го потискаше с цялата си власт.
Редом с тази мрачна картина съществуваха и хубавите моменти, които даваха смисъл на живота; а силните духом се бореха да преодолеят своите, наслоени от миналото, многопластови грешки, за да открият себе си. Само тогава човек може да постигне нещо значително, стига да има волята, амбицията, желанието; уповавайки се на възможностите и знанията си, дори и късмета. А и от голямо значение е изграждането на положителна психическа настройка.
Единствено по този начин всеки един индивид стига да иска, може да види и възприеме собствено отражение от миналото и новото си ”его” в съвремието. Само тогава дадена личност има възможност да овладее вътрешния си баланс.

Иван имаше чувството, че за него съществуваха както хубавите; така трудните и непримирими моменти… Единственото му утешение бяха работата, рисуването, музиката, книгите и донякъде срещите с Валя. Какво ли означаваше тя за него? Само една приятелка, или…! Знаеше много добре, че не може да бъде негова спътница в живота, а тя му се натискаше с желанието да бъде само негова. Държеше на нейното приятелство и по тази причина не желаеше да я отблъсква.

Реши да излезе. Не се даваше да го влачи водата в огромния океан – живота. Вървеше към центъра със странното чувство, че ще се случи нещо неочаквано приятно. Подминавайки шадравана и външните маси на заведението, чу женски глас.
- Иване-е-е-е, архитект Георгиев! Може ли…!
Той се обърна. Беше Невена, неговата бивша възлюбена. Спря се за момент. Сметна за некоректно да не се отбие при нея.
- Здравей! Приятно ми е да те видя! – поздрави той усмихнат.
- Привет! Както винаги си много елегантен! Запознай се с приятелката ми!
- Аз съм Наталия! – представи се тя с шармантна усмивка.
- Сядай! – учтиво го покани Невена – Отдавна не съм те виждала!
- Вярно. Как е при теб?
- Добре! До три месеца се омъжвам. – отговори тя и закокетничи. – А при теб?
- Нормално. Все още не съм открил половинката на живота си - отговори усмихнат, за да скрие чувствата си.
- Дано скоро Ви огрее това щастие! Пожелавам Ви този момент от сърце! – реагира Наталия с чаровната си усмивка.
- Сърдечно благодаря! А как да се обръщам към Вас, госпожа или госпожица? – попита със загадъчна усмивка, като я изпиваше с поглед.
Тя отговори по същия начин на усмивката му и не откъсваше поглед от него.
- Госпожица съм, господин Георгиев.
Очите им се сливаха и прегръщаха. Излъчваха нещо повече от топлина.
Тя бе чаровна блондинка, с не много дълга – леко накъдрена руса коса. Големите ù тъмносини очи, финото лице; красивите ù овални форми, спираха дъха му. Тялото ù ухаеше на френски парфюм.
„Каква прелест” – мислеше си Иван, а очите му потъваха в нейните. Чувстваше, че се влюбва от пръв поглед. Усещаше невероятна химия в организма си.
Той извика сервитьорката, поръча за дамите плодов сладолед, а за себе си двойно кафе и кола. Разговаряха близо час. Преди да се разделят, двамата с Наталия си размениха телефонните номера. Само времето щеше да покаже тяхната бъдеща връзка.

Следва продължение…

Валя си замина.
Иван, облегнат на фотьойла в хола, опъна крака на табуретка и се замисли. Чувстваше се подсъдим пред строгия проницателен поглед на съдията „Живот” – с цялата си строгост, власт, блясък и светлина; който оковаваше във веригите си, а същевременно раздаваше свобода и любов. На нашия приятел беше ясно, че в живота не всичко е любов, честност, коректност; но и подлост, жестокост, дори и омраза.
Мрачната сянка, обхванала обществото, го потискаше с цялата си власт.
Редом с тази мрачна картина съществуваха и хубавите моменти, които даваха смисъл на живота; а силните духом се бореха да преодолеят своите, наслоени от миналото, многопластови грешки, за да открият себе си. Само тогава човек може да постигне нещо значително, стига да има волята, амбицията, желанието; уповавайки се на възможностите и знанията си, дори и късмета. А и от голямо значение е изграждането на положителна психическа настройка.
Единствено по този начин всеки един индивид стига да иска, може да види и възприеме собствено отражение от миналото и новото си ”его” в съвремието. Само тогава дадена личност има възможност да овладее вътрешния си баланс.

Иван имаше чувството, че за него съществуваха както хубавите; така трудните и непримирими моменти… Единственото му утешение бяха работата, рисуването, музиката, книгите и донякъде срещите с Валя. Какво ли означаваше тя за него? Само една приятелка, или…! Знаеше много добре, че не може да бъде негова спътница в живота, а тя му се натискаше с желанието да бъде само негова. Държеше на нейното приятелство и по тази причина не желаеше да я отблъсква.

Реши да излезе. Не се даваше да го влачи водата в огромния океан – живота. Вървеше към центъра със странното чувство, че ще се случи нещо неочаквано приятно. Подминавайки шадравана и външните маси на заведението, чу женски глас.
- Иване-е, архитект Георгиев! Може ли…!
Той се обърна. Беше Невена, неговата бивша възлюбена. Спря се за момент. Сметна за некоректно да не се отбие при нея.
- Здравей! Приятно ми е да те видя! – поздрави той усмихнат.
- Привет! Както винаги си много елегантен! Запознай се с приятелката ми!
- Аз съм Наталия! – представи се тя с шармантна усмивка.
- Сядай! – учтиво го покани Невена – Отдавна не съм те виждала!
- Вярно. Как е при теб?
- Добре! До три месеца се омъжвам. – отговори тя и закокетничи. – А при теб?
- Нормално. Все още не съм открил половинката на живота си - отговори усмихнат, за да скрие чувствата си.
- Дано скоро Ви огрее това щастие! Пожелавам Ви този момент от сърце! – реагира Наталия с чаровната си усмивка.
- Сърдечно благодаря! А как да се обръщам към Вас, госпожа или госпожица? – попита със загадъчна усмивка, като я изпиваше с поглед.
Тя отговори по същия начин на усмивката му и не откъсваше поглед от него.
- Госпожица съм, господин Георгиев.
Очите им се сливаха и прегръщаха. Излъчваха нещо повече от топлина.
Тя бе чаровна блондинка, с не много дълга – леко накъдрена руса коса. Големите ù тъмносини очи, финото лице; красивите ù овални форми, спираха дъха му. Тялото ù ухаеше на френски парфюм.
„Каква прелест” – мислеше си Иван, а очите му потъваха в нейните. Чувстваше, че се влюбва от пръв поглед. Усещаше невероятна химия в организма си.
Той извика сервитьорката, поръча за дамите плодов сладолед, а за себе си двойно кафе и кола. Разговаряха близо час. Преди да се разделят, двамата с Наталия си размениха телефонните номера. Само времето щеше да покаже тяхната бъдеща връзка.

Следва продължение…

© Николай Пеняшки – Плашков

Lycki & Mojsei

-Прощавай моя ненагледна -
в поведението ни нежно
покълна в срещата последна
дихание някакво - метежно?!

-Душата ми без теб - унила,
запазва нашта ведрина,
която, ореол над мен извила,
налива в сърцето тишина.

-Усети го, но не попита -
зейнаха наивните подмоли:
всеки от горчилката опита,
а душата взе да моли:

“Чувствам се такава - празна:
искам нежно пак да ми шептиш,
че емоцията омразна
ме разпитва:”Ти защо виниш?”

-Когато тъй ми заговориш
за безпроблемната любов,
успяваш рана да отвориш -
бъди за грижите готов!

-В този миг сърцето ми те вика
и поднася дъхави цветя -
надеждата в трепет блика:
Може би ще ме прегърне тя?”

-Любов взаимна опознали,
ний можем да я задържим-
в тишината радост дали,
над нашата интимност бдим!

Lycki & Mojsei


-Стоях и гледах от далече,
дали все някога ще се решиш.
но ето, че сърцето ти понечи
за мен с любов да зашептиш.

-Защо остана ти далече,
когато ме видя, че страдам,
но ето те, до мен си вече
и няма повече да падам.
Сърцето ми започна да шепти,
а ти ми искаш обяснение -
кажи позицията си ти:
у мен взривява възхищение.

- Не, няма нищо по прекрасно
от туй да чуя твоя глас,
защото в дните ми - ужасно,
без теб, изстрадах - всеки час.

-Съгласен съм и казвам гласно:
съдбата беше ни нелепа -
и днес живееме опасно,
но стискам здраво твойта шепа
и с тебе нека да грешим,
да газим през натрупала се кал,
но туй, което заедно решим,
не ще да буди в душите жал.

- Виж,някаква нелепа мисъл
се киска в моето лице,
че животът ми невесел
изнизва се без жал, тече...

- След време на раздяла - тъй ужасно,
подвластно на стихия и умора,
сега твориме съществуване прекрасно,
в приятелство със други хора,
защото то към всичките е зов,
тъй както прозвуча у мен -
да тръгнем в пътя на любов,
рушейки историческия плен.

- Какво остана в тази рана
незасегнато, което да ти дам?
Една голяма черна яма
е сърцето ми без топлата ти длан.

До скоро беше ти засегнат…
Не исках аз пред тебе да се мярна -
не бе от мене пренебрегнат,
а аз оставах неизменно вярна.
Сърцето взе да ме разпитва -
волята започна да притиска
и влязох в божествена молитва,
която тебе мили, иска.

-Но ето, че към теб пристъпвам
опиянен от твоята молба,
душата си от тъмнина измъквам
и поемам твоята ръка.

Ти отдавна ме търсиш, а аз
чаках твоите стъпки да чуя
и ето, желаният час
ни събра в тази наша магия.

Като тиха сълза,като блян,
като вятърно нежна поема
ти пристигна в душата ми цял,
цял живот съм обичала тебе

не с онази връхлитаща страст,
що изгаря душите без време
и от болката - зинала паст
любовта претворява във бреме.

Като изворна жива вода
любовта ми потича към тебе -
с един неутихващ копнеж
в твойта душа да се влее:

там, където, аз знам,че море
укротяваш от чувства за мене,
там, където, аз знам, векове
ще пребъдва любов окрилена.

Защо ли любов непотребна
в окови сърцето ми стегна,
по звездната карта гадая,
и тихо в душа си ридая.
В сърцето ме ветре пронизваш
и дни ми на болка занизваш,
защото ми спомени връщаш,
след които вратата затръшваш.
Луна си: сребриста и бяла,
която съм в песни възпяла,
свидетелка уж си на всичко,
а гледаш ме тъй безразлично.
Прелива в душата ми зноя,
на мисли копнежни пороя,
а с тези любовни талази
надигат се толкоз омрази.
Утихват в душата тез хали,
когато дланта ти ме гали,
спокойна до тебе се сгушвам,
в гласа ти приспивен се вслушвам.

Lycki & Mojsei

-Все още в мечтите ми скиташ,
там сбрала съм целия свят.
Минути от спомени - бисери
в съня ми те тихо зоват.

-Мечти съградихме - за двама,
а те разцъфтяха във храм:
ти в него си моята дама,
но и днес, без тебе съм - сам.

-Полюшваш ме нежно,когато
задуха вятърът плах,
че в него втъкала съм времето,
когато до тебе летях.

-Помагаш ми в дни на неволи,
защото с теб съм щастлив,
а нашата радост ме моли:
“Не ставай така срамежлив!"

-Повтарях ти името често,
но после в сърцето го спрях,
сега то е с твоето име
повтарям го пак, но без глас.

-Обичаш ме…Всичко туй зная:
любовта с теб съм открил-
пребродих света и безкрая,
защо ли така съм се свил?

-Душата ми скита в безкрая,
и търси твойта душа.
Не мога до теб да достигна
защото си просто мечта.

Времето
ме довя на тази земя.

Времето
ми поднесе любовта.

Времето
издуха младостта ми.

Времето
в стъкленица
ще затворя
и ще отпия!

Ако искаш душата ми вземи!
Бих искал всичко да ти дам!
Важно е да бъда до смъртта със теб и
гъделът на живота, не ще ме подведе.

Дъхът на младостта ми ти плени,
ежедневието на последните ми дни,
жизнеността на младото ми тяло и
зрелостта на жадните ми мисли.

Искам с теб да бъда до последните си дни и
йоните на въздуха любовен да поглъщам.
Как повеляват нежните ти устни - за
любовта прегърнала преплетени сърца?

Мъдростта тук място не намира и
никога не ще посее хиляди зрънца!
Очите ти откриват дълбоката бразда -
последната в съвместния любовен наш дует.

Радостта обхванала сърцата с пепел не посипвай!
Слънцето обхванало душите млади с облаци не скривай!
Таванът на небето с хиляди звезди обсипвай!
Уханието на копринения въздух е с дъх на рози.

Флиртът между нас намира свойто място.
Хубостта на нежното ти тяло е скрита в любовния ни храм.
Целувам със страстта - обхванала плененото ми тяло и
чакам отговор от влажните любовни устни

Шепнат ухаещите цветове в сърцата млади.
Щъкат думите в ръце преплетени и целуват
юношата-скрил се в мъжественото тяло,
яхнал страстни мисли...


© 2010; Николай Пеняшки – Пеняшки

Иван взе такси и потегли към центъра. Слезе до катедралата. Имаше намерение да влезе в някое кафене, за да се поразсее. Тръгна по посока фонтана. Реши да седне където бяха предния път с Валя. Беше все още рано. Избра свободна маса и се настани.
Следобедното слънце препичаше лицето му. Дългото очакване да се случи нещо конкретно, не му даваше покой. Не само душата, а и погледът му изпитваше глад и жажда за нежност и всеотдайна любов. В съзнанието му се бореха разнопосочни мисли и чувства, които вълнуваха неговото вътрешно „аз”. Всичко това не означаваше, че за него съществува постоянното сиво ежедневие. В същността му не живееше глас на вина, който да го измъчва и упреква. Мъжествеността му бе непокътната и непробиваема, запазила своето спокойствие…
Изпита желанието да се обади на Валя. Непосредствено до него спря не много възрастен мъж в просешки вид. Ръката му бе протегната за някоя стотинка или лев, а в очите му се четеше мъка и глад. Иван извади пет лева, пъхна ги в ръката на скитника и го изгледа със съжаление.
- Благодаря! Бог да Ви благослови!
- Заповядайте! Седнете да си починете! Сервитьорката дойде с малко закъснение. Обърна се към просяка с намерение да го изгони, но Иван се извини и я помоли да го остави! Поръча кафе, водка и две безалкохолни. Запали цигара и се загледа в лицето на непознатия, който изглеждаше около петдесет и петгодишен с брада; гъста, леко прошарена коса, която явно не беше подстригвана скоро.
Погледите им се срещнаха. Въпреки мъката, в очите на бедняка пробяга много лека усмивка.
- Как Ви е името господине? – попита Иван.
- Стефан!
- Аз съм Иван! Ако Ви се пуши цигара, запалете! – предложи той и подаде кутията.
- Благодаря! На какво дължа тази чест, ако смея да попитам?
- Може би е въпрос на моментна емоция! Когато минахте край мен и се спряхте, като че нещо проговори в съзнанието ми, да ви обърна внимание. Нека ви почерпя една водка! Моля, да не ми отказвате!
Обърна се към сервитьорката, която наново мина край тях, поръча водка с безалкохолно и ядки. Дръпна от цигарата и попита събеседника си.
- Извинявайте, имате ли някакви роднини или близки?!
Стефан не очакваше подобен въпрос и това го притесни... Очите му се натъжиха. Без да пита запали цигара. Веднъж вече беше позволено. Прокара ръка през челото и изтри капките сълзи.
- Простете! Бях нетактичен!
- Няма защо! Простено Ви е! Имах семейство…, двама сина близнаци и дъщеря. Впоследствие научих, че съпругата и дъщеря ми са загинали при автомобилна катастрофа. Останаха синовете, които с течение на времето и под влияние на други фактори независещи от моята личност, се отказаха от мен…
- Но как така! Нима е възможно?! Те са ти деца?! – учуди се Иван и разтвори очи – Какво е станало?
Страдалецът замълча за малко, въздъхна и продължи:
- Когато бяха малки на около годинка, едното момче дадохме на осиновяване, въпреки, че не искахме да се случи така. Особено аз. Моята съпротива беше по-голяма. Нека Бог да прости за съгласието ми, с цел да запазя развода със съпругата ми. Хората които осиновиха Явор, бяха близки роднини на покойната ми съпруга, които не можеха да имат деца. Имахме уговорка да го виждаме на седмица. С течение на времето това се промени на месеца веднъж. Лошото беше, че вторите му родители не споменаваха, че има брат близнак. Изискваха същото от нас спрямо Костадин. Това беше крайно и жестоко, неразумно изискване от тяхна страна. Колкото по – голям ставаше Явор, толкова по-негативно отношение имаше към мен. Като студент му помагах финансово колкото можех, тъй като и двамата братя следваха по едно и също време. Другият ми син Костадин, който остана при мен, въпреки че се грижех за него, проблемите бяха същите. Беше прекалено капризен и горделив. Искаше всички да му обръщат внимание… Беше честолюбив и смяташе, че неговата дума е закон. Въпреки всичко това, любовта ми към тях си остана завинаги; независимо че отношението им към мен бе доста негативно, което не заслужавах. В момента и двамата имат фирми, и въртят големи капитали. Не направиха нищо за да ми помогнат поне малко, да имам покрив над главата и спокойствие. Накратко казано, ме изхвърлиха на бунището на живота.
Иван слушаше внимателно потресаващият разказ на Стефан, който му се стори невероятен.
Очите на страдалеца се напълниха наново с тъга.
- Съжалявам, че бръкнах дълбоко в душата Ви! Повярвайте ми! – помоли Иван, почуствайки се виновен.
Телефонът му звънна настоятелно. Беше Валя.
- Здравей!… На нашето място съм… Ще чакам! – сетне се обърна към Стефан и го попита какво е работил навремето.
- Най напред работех като счетоводител, докато завърших второ висше – финанси. Сетне бях финансов експерт и консултант. Можех да имам голямо бъдеще, но животът ме удари жестоко. Лежах дълго време по болници и санаториуми докато се възстановя. Ето ме сега безпризорен. Никой досега не ми е обръщал толкова внимание както Вие. Извинявам се, че споделям това, но си е самата истина. Знаете, че когато човек сподели му олеква. Най-голямата ми болка е тази, че синовете ми не желаят да ме видят. Веднъж се опитах да ги посетя в офисите на фирмите им, но техни служители от охраната ме изгониха като куче и ми забраниха да стъпвам повече там по заповед на синовете.
Сърцето ми се къса от мъка, но не мога да направя нищо! Имах намерението да им простя, дори и сега съм готов на това. Когато научих за злополуката на съпругата си, страдах много. А колкото до дъщеря ми имам странното чувство, че е жива. Причината за това е, че на мястото на катастрофата не беше открита. Дори не знам какво се е случило с нея. Откакто се случиха нещата до настоящия момент, няма да я позная, ако я видя. Дано Бог ми помогне някой ден…!

Следва продължение...

© Николай Пеняшки – Плашков

За теб ще бъда поглед,
подарен във миг на нежност
и над нас ще пусна в полет
топъл дъжд копнежност.

Сърце ще бъда диво,
препускащо в твойте длани
и няма вече да е сиво-
цветове ще са от късна есен брани.

И ласка ще съм на лицето
докосване в интимност плаха.
Ще играя с вятъра в полето
докато те стигна... там под наща стряха.

Lycki & Mojsei

-Ти беше скитникът бездомен
с китара бродещ по света,
любов стаил за свят огромен
и пеещ с жар за обичта.
-Спокоен съм и без да питам
по тези друмища човешки:
вървя уверен, но не скитам,
помагам на съдбите тежки.
-Не спря за миг да си починеш
забързан в делничната суета,
решил преди да си отидеш
да отдадеш на всеки доброта.
-Чрез нашата любов живея,
защото теб те преживявам:
намирам сили да се смея
и радостта ни проявявам.
-В душата ти мечта гореше
догонваше я всеки ден,
с вечно чакащи въпроси
отговор за идещият ден.
-Лицето ти не е до мен,
но нося твойта тишина,
а тя е храм за двама - съграден,
даряващ ми от твойта добрина.
-А днес те срещам променен-
с коси сребристи, без китара,
достигна ли целта на своя ден,
опазвайки мечтата стара.

Години те чаках
самотна и крачех
в живота
с надежда в душата,
и казвах си:"Нека!
Ще чакам, додето
за мене изгрее звездата."
Но, щом ме погледна
с очи благосклонни,
прошепвайки
"Време е... ти си!"
с пръсти железни
сърцето ми стегна
една непоканена мисъл -
ще бъдем ли с тебе
щастливи до време,
когато смърта ни поиска
или старото бреме
в сърцата, ще тегне
и болка в душите,
ще плиска?
Казах си:"Сбърках!"
и плахо си тръгнах,
скътавайки в мене
тъгата
по спомен за тебе
от минало време
на обич, за нас
непозната.

Години те чаках
самотна и крачех
в живота
с надежда в душата,
и казвах си:"Нека!
Ще чакам, додето
за мене изгрее звездата."
Но, щом ме погледна
с очи благосклонни,
прошепвайки
"Време е... ти си!"
с пръсти железни
сърцето ми стегна
една непоканена мисъл -
ще бъдем ли с тебе
щастливи до време,
когато смърта ни поиска
или старото бреме
в сърцата, ще тегне
и болка в душите,
ще плиска?
Казах си:"Сбърках!"
и плахо си тръгнах,
скътавайки в мене
тъгата
по спомен за тебе
от минало време
на обич, за нас
непозната.

Повиках те защото там -
в душата ми роди се като вик
и ето ме, протягам свойта длан,
за да усетиш порива ми тих.

Дохождай в залеза, в зората,
дохождай в мислите, в съня!
Дохождай всеки миг, когато
за тебе цялата горя.

Прегърнали душите си без свян
да следваме лъча на светлината,
та нашия любовен плам
да слеем с цветовете на дъгата.

Повиках те защото там -
в душата ми роди се като вик
и ето ме, протягам свойта длан,
за да усетиш порива ми тих.

Дохождай в залеза, в зората,
дохождай в мислите, в съня!
Дохождай всеки миг, когато
за тебе цялата горя.

Прегърнали душите си без свян
да следваме лъча на светлината,
та нашия любовен плам
да слеем с цветовете на дъгата.

LYCKI & Mojsei

Обичам те! - шептиш във изнемога
и аз те любя всеотдайно,
поемайки така във диалога,
с душа, примираща омайно.
Затуй на птиците съвети давам
в гнездата си след полет да отиват,
а на реките белота отдавам,
та с водите на морето да се сливат.
На слънчевите трели се усмихвам
и казвам в светлина да ни обливат,
а на Луната лекичко намигвам -
звездите да не си отиват,
та срещнем ли се в озарение
да греем с вдъхновение.

Автор: Женя  Иванова

Забързани в сивотата на делничното ежедневие, колко ли мига пропускаме да дадем и получим любов? Колко смъл чан и сълзи не изказваме с думи... Колко мигове щастие търсим в позабравени спомени...Колко пъти не оценяваме, не достигаме до ненадейно връхлетялата ни човешка топлота, не съзираме зараждащато се чувство, не дооценяваме силата на обичта... А тя е тази, която ни подкрепя в тежкия момент, тя е тази, която озарява със щастие очите ни, тя е тази, която кара душата да пее, да забележим красотата, да осмислим и пожелаем достигнатост на слънчев свят от мечти. Тя,обичта, песенно лее в пътеките бисери, подарява ни своите вълшебства и превръща живота ни в една "Огнена Магия". Тя, обичта, от която понякога и много боли, ни кара да събираме в шепите кристали сълзи, за да се огледаме в тъгата на образа и', и познаем силата на истинността и'. 
Част от топлината и болката, с която ме заляха досегът с нея, излях и събрах в "Огнена Магия". Една Обич, запечатала невъзможността да си отиде, целунала думите на стиховете ми, ще остане вечна на страниците на разтърсилите я чувства. Една Обич, на която аз с всеки свой ред, без да споменавам думата "обичам те", казвам: Обичам те, Обич! 

”И да стихнат големите страсти,
и да легна под земен покров,
ще си взема за спомен и щастие
неспокойната дума любов...”
Павел Матев

Да! И в последният ми дъх ще е тя - любовта, ще е топлата ми мисъл към Него, мъжът вдъхновил тази книга и още много, много стихове, които също някога ще имат свой живот.
Обичайте! Търсете красивото! Дори и в болката оценявайте щастието и му дайте възможност да ви прегърне!

"Огнена Магия" - лирика, 172стр.

автор: Женя Иванова(bizcocho)

художник корица: Маргарита Николова

художник график: Калина Лютова

издателство "Олимпия"

ISBN 978-954-92278-4-0

цена: 10лв./бр {mailorder}

Забързани в сивотата на делничното ежедневие, колко ли мига пропускаме да дадем и получим любов? Колко смълчани сълзи не изказваме с думи... Колко мигове щастие търсим в позабравени спомени...Колко пъти не оценяваме, не достигаме до ненадейно връхлетялата ни човешка топлота, не съзираме зараждащато се чувство, не дооценяваме силата на обичта... А тя е тази, която ни подкрепя в тежкия момент, тя е тази, която озарява със щастие очите ни, тя е тази, която кара душата да пее, да забележим красотата, да осмислим и пожелаем достигнатост на слънчев свят от мечти. Тя,обичта, песенно лее в пътеките бисери, подарява ни своите вълшебства и превръща живота ни в една "Огнена Магия". Тя, обичта, от която понякога и много боли, ни кара да събираме в шепите кристали сълзи, за да се огледаме в тъгата на образа и', и познаем силата на истинността и'. 
Част от топлината и болката, с която ме заляха досегът с нея, излях и събрах в "Огнена Магия". Една Обич, запечатала невъзможността да си отиде, целунала думите на стиховете ми, ще остане вечна на страниците на разтърсилите я чувства. Една Обич, на която аз с всеки свой ред, без да споменавам думата "обичам те", казвам: Обичам те, Обич! 

”И да стихнат големите страсти,
и да легна под земен покров,
ще си взема за спомен и щастие
неспокойната дума любов...”
Павел Матев

Да! И в последният ми дъх ще е тя - любовта, ще е топлата ми мисъл към Него, мъжът вдъхновил тази книга и още много, много стихове, които също някога ще имат свой живот.
Обичайте! Търсете красивото! Дори и в болката оценявайте щастието и му дайте възможност да ви прегърне!

"Огнена Магия" - лирика, 172стр.

автор: Женя Иванова(bizcocho)

художник корица: Маргарита Николова

художник график: Калина Лютова

издателство "Олимпия"

ISBN 978-954-92278-4-0

цена: 10лв./бр {mailorder}