Не ме закачай, бе момче,че много съм пияна,две дамаджани със мечтивъв гърлото си съм изляла.И не замезвах – само пих,затуй сега съм шаренаи хвърковата,недей да ме докосваш,че току-вижпо теб съм се саморазляла.А пък си сух – като камъш.Ако сега с пиянството си те наквасякато полят с бензин ще изгориш.Затуй си стой далеч от мен –беля съм за главата ти,ако си жаден, по-добре отпийедна лъжичка със вода.За огъня в душата ми.

На твоето рамо снощи заспах - топло, реално. Звезди не броих – сама бях звезда и жаждата ти изпих – до капка. В косите ми пръсти бе вплел – на твое момиче ухаех. Зад завесите луната бе скрил - тя не ни трябваше. На твоето рамо снощи заспах, на твоето – се събудих. В най-безлунната нощ открих, че е дяволски хубаво.  

Като нафора днес те поглъщам – сладка комка, след покаяние, мир в душата ми, тихо превързал незараснали още рани.   Но къде е, къде ми е виното, Господи-и-и...   ... Нали любовта е пиянство!

Навярно съм изгубила ума си и цялото приличие на този свят - държа в ръцете си парченце бъдеще и никому не ще го дам. По пясъка са твоите стъпки, които бавно идват срещу мен, а аз съм бягащата по вълните - да стигна първа искам там, да те погаля с топла пяна, със дъх на сол и на море, и да потънеш във дълбоко синьото на моите обичащи ръце. От теб дори ще те открадна, със всички женски хитрини, а после ще ти подаря небе, море и вятър, красиво вплетени във мен. Отдавна ли ме…