„Дух близък, родствен на поета,

море немирно, имаш ти -

към теб от родните полета

летяха моите мечти.”

(П. К. Яворов)

Морето, казваше един поет,

че само силните обича

и в сините му пазви спят

на морските момичета душите.

Но ето ни – раздалечени,

тъгуващи един за друг,

солени песни още пеем

и вятър стискаме в юмрук.

В сърдитата ни бяла пяна –

удавени безброй мечти,

и фарът свети в отчаяние

да ни покаже верните следи.

Понесли счупени черупки,

дрейфуваме по чужди бряг –

бучим сърдито и клокочим,

с неземна страст...

с неземен плам.

Весела ЙОСИФОВА

2007 г.

„Прилича ти старинната прическа.

Прилича ти, като че ли ме гледа

тракийката от приказната фреска,

направена от влюбени прадеди.

О, ще изрежа на скалата сива

главата ти, косите разпилени...

Да знаят колко си била красива

жените неродени.”

(Христо ФОТЕВ)

Прилича ми до теб да остарявам,

до сняг да побелявам и да галиш

дълбоките като пъртина бръчки,

които други преди тебе са оставили.

Все още ни отива да сме влюбени.

О, как приспиваш  тъжните ми сънища –

събуждам се Принцесата от приказките,

която сто години те е чакала.

Така прилича ни да сме щастливи,

преметнали през рамо своите болки.

Един художник в парка ще ни нарисува –

да знаят младите, че щастието няма възраст.

Весела ЙОСИФОВА

2012 г.

Топъл дъжд бликна внезапно

в моя сън, на крачка преди

сумрак нощен да ме прегърне.

Твойте сиви зими-очи разпиляха

неочаквано мокри следи.

В тази граница причудлива и тънка,

между сън и реалност,

се любувах в захлас на миража –

полу-сън, полу-тон, полу-дъжд -

недокоснат, непрегърнат, внезапен,

но проливно разсипващ мечти.

И целунах дъжда...

Този мъж е прекрасен!

Той ме буди с щастлива усмивка.

И не ми се кълне във любов,

но държи във ръцете си грапави

страховете ми, до болка излъскани.

Този мъж, като дъбова сянка

е надвесил над мене лице,

той не моли, не иска, но взе

от душата ми малките ястреби,

дето все ми кълвяха небето неистово.

Този мъж е най-обикновен.

И за мен е най-неочакваният.

Сутрин заедно пием по късо кафе,

а вечеряме с дълго обичане.

Този мъж е щастливец! До мен!

Весела ЙОСИФОВА

2012 г.

Топъл дъжд бликна внезапно

в моя сън, на крачка преди

сумрак нощен да ме прегърне.

Твойте сиви зими-очи разпиляха

неочаквано мокри следи.

В тази граница причудлива и тънка,

между сън и реалност,

се любювах в захлас на миража –

полу-сън, полу-тон, полу-дъжд -

недокоснат, непрегърнат, внезапен,

но проливно разсипващ мечти.

И целунах дъжда...