Основата на  любовта е емоцията породена от въздействието, дори и химията между двама, които изпитват чувства един към друг.
Следователно, това е първият етап, или „първите моменти на взаимодействие” от съкровеното желание на двете страни да бъдат заедно, дори „неразделни”.

Не мога да се съглася с твърдението за любов от пръв поглед, понеже тя би могла да бъде силен (краен) емоционален стадий или етап на развитие под въздействие на чувствата, които се развиват и надграждат.

Любовта е следствие от максималното развитие на нейните компоненти – емоцията, хармонията, привързаността, взаимното допълване в едно общо ( чувство, взаимна потребност, духовна привързаност).

Любовна е чувство на отговорност, коректност, честност и внимание, привързаност, привличане, симпатия към любимия.

Може да се каже, че любовното чувство е често съпътствано от сексуално привличане.

Именно в такъв момент може да се каже, че един брак между съпрузите е стабилен  и социално здрав.

Създаденото младо семейство на базата на чистата и етична любов  е основата за създаване на поколение, готово да спазва морално-етичните норми и ценности в живота и обществото.

Любовта е комплексно понятие – любов към семейството, към ближния, родината, знанието, работата.
В общият смисъл любовта е чувство характерно не само за хората.

В психологически аспект любовта е силната привързаност към друг човек, индивид, докато в биологично-физиологичен контекст.

Любовта може да се изрази с грижата на родителите към малките.
Само тогава дадена личност ще се чувства достоен гражданин на своята държава, на глобалното общество, с цел запазване на световния мир.
Любовта е двигател за възпроизводството на света, за изграждането му в положителен аспект; с една дума –  развитие на ценностната система на личността.
Само тогава мога да кажа с чиста съвест, че любовта е не само основа на брака за създаване и развитие на семейството, но и за приобщаването му към обществото, дори и в глобален аспект.

©  автор: Николай Пеняшки – Плашков

до кости мокър
под слънчевото небе
охлювът пълзи

на клон изсъхнал
настръхнали са птици
облачно небе

Обичам те,
наистина те обичам -
повече от себе си!
До болка...
Дори думите не стигат...
Ти се Пепеляшка,
която търсех.
Намерих те!
Ти си лунната пътека,
която води през нощта.
Ти си слънцето,
което топли
в студените дни.
Ти си болката,
която не искам да загубя!
Ти си сладък грях,
който искам да запазя.
Толкова си хубава,
че думите не стигат!

© Николай Пеняшки - Плашков

Валя си замина.
Иван, облегнат на фотьойла в хола, опъна крака на табуретка и се замисли. Чувстваше се подсъдим пред строгия проницателен поглед на съдията „Живот” – с цялата си строгост, власт, блясък и светлина; който оковаваше във веригите си, а същевременно раздаваше свобода и любов. На нашия приятел беше ясно, че в живота не всичко е любов, честност, коректност; но и подлост, жестокост, дори и омраза.
Мрачната сянка, обхванала обществото, го потискаше с цялата си власт.
Редом с тази мрачна картина съществуваха и хубавите моменти, които даваха смисъл на живота; а силните духом се бореха да преодолеят своите, наслоени от миналото, многопластови грешки, за да открият себе си. Само тогава човек може да постигне нещо значително, стига да има волята, амбицията, желанието; уповавайки се на възможностите и знанията си, дори и късмета. А и от голямо значение е изграждането на положителна психическа настройка.
Единствено по този начин всеки един индивид стига да иска, може да види и възприеме собствено отражение от миналото и новото си ”его” в съвремието. Само тогава дадена личност има възможност да овладее вътрешния си баланс.

Иван имаше чувството, че за него съществуваха както хубавите; така трудните и непримирими моменти… Единственото му утешение бяха работата, рисуването, музиката, книгите и донякъде срещите с Валя. Какво ли означаваше тя за него? Само една приятелка, или…! Знаеше много добре, че не може да бъде негова спътница в живота, а тя му се натискаше с желанието да бъде само негова. Държеше на нейното приятелство и по тази причина не желаеше да я отблъсква.

Реши да излезе. Не се даваше да го влачи водата в огромния океан – живота. Вървеше към центъра със странното чувство, че ще се случи нещо неочаквано приятно. Подминавайки шадравана и външните маси на заведението, чу женски глас.
- Иване-е-е-е, архитект Георгиев! Може ли…!
Той се обърна. Беше Невена, неговата бивша възлюбена. Спря се за момент. Сметна за некоректно да не се отбие при нея.
- Здравей! Приятно ми е да те видя! – поздрави той усмихнат.
- Привет! Както винаги си много елегантен! Запознай се с приятелката ми!
- Аз съм Наталия! – представи се тя с шармантна усмивка.
- Сядай! – учтиво го покани Невена – Отдавна не съм те виждала!
- Вярно. Как е при теб?
- Добре! До три месеца се омъжвам. – отговори тя и закокетничи. – А при теб?
- Нормално. Все още не съм открил половинката на живота си - отговори усмихнат, за да скрие чувствата си.
- Дано скоро Ви огрее това щастие! Пожелавам Ви този момент от сърце! – реагира Наталия с чаровната си усмивка.
- Сърдечно благодаря! А как да се обръщам към Вас, госпожа или госпожица? – попита със загадъчна усмивка, като я изпиваше с поглед.
Тя отговори по същия начин на усмивката му и не откъсваше поглед от него.
- Госпожица съм, господин Георгиев.
Очите им се сливаха и прегръщаха. Излъчваха нещо повече от топлина.
Тя бе чаровна блондинка, с не много дълга – леко накъдрена руса коса. Големите ù тъмносини очи, финото лице; красивите ù овални форми, спираха дъха му. Тялото ù ухаеше на френски парфюм.
„Каква прелест” – мислеше си Иван, а очите му потъваха в нейните. Чувстваше, че се влюбва от пръв поглед. Усещаше невероятна химия в организма си.
Той извика сервитьорката, поръча за дамите плодов сладолед, а за себе си двойно кафе и кола. Разговаряха близо час. Преди да се разделят, двамата с Наталия си размениха телефонните номера. Само времето щеше да покаже тяхната бъдеща връзка.

Следва продължение…