Събуждаш се сутрин с все същото чувство, пронизващо гръбнака и бавно пълзящо нагоре... Изведнъж се разпръсква из цялото тяло и опъва мускулите на студеното тяло до краен предел. В този лишен от мисли момент не изпитваш нищо, нямаш чувства, не знаеш нищо. Не знаеш кой си, къде си. В този кратък момент може би ти си истински свободен.
Но това ли е свободата наистина ?- Лишаване от притежания и чувства. Кой би я пожелал ? Кой би се отказал от всичко, което има и което би могъл да има някога, без дори да надникне в своето бъдеще ?
И все пак всеки претендира, че отстоява своята свобода, било то материална или духовна.
Свободата е плод на тези, които за изграждали умовете ни в продължение на векове, тези които ни задават цел и граници- тесният тунел, в който покорно вървим с наведени глави.
"Дали наистина искам да бъда свободен"- се попита той и прокара пръсти през косата си- стар навик.
Тялото действаше машинално, всекидневните навици отдавна бяха запаметени: четка, паста- зъби; вода, ръце- лице; дрехите се увиха около тялото и той беше готов за новия ден. Толкова рано не се чуваха песните на птиците, не виждаш нищо ново, само коли и къщи, лишени от светлина. "Кой имаше правото да отнеме светлината на къщите ? Егаси налудничевия въпрос. "  толкова рано всеки говори със себе си, всеки вижда образите от снощните сънища, толкова рано сутрин всички сме еднакви, още никой няма сили да претендира.
Ето ме и мен- носейки се по същата стара улица, борейки се с настъпващите мисли, марширувайки към автобуса за да получа своето безплатно образование. Възпитани сме да бъдем или крайно благодарни или крайно неблагодарни за всичко, което мама и тате дават. Аз не го правя, аз съм просто поредният кривнал боклук, чийто поглед всеки се страхува да срещне. Знам какво си мислите, знам че и вие го знаете.
Движиш се във все същия автобус към все същото училище- ние сме просто пионки...

През стъклото гледам заснежените гори,
шумът от стаята отеква,
сякаш съм далеч,
там, на някое топло, снежно място.

Да, навън е студено и мъглата няма край,
но ние с теб сме тук и наш е този момент.
Усмихвам се в очите на студа
и болката зад мен сега върви, 
а аз ще и подам ръка, ще и помогна.

Отронвам мъничка сълза за теб,
да ти напомня, че още те обичам,
че за тебе мисля, че за теб живея.

Сълзата пада, сега безкрайна,
като нашата любов.

Връщам се, шумът ме буди,
пак съм вътре, зад затворена врата,
стените ме притискат,
продължавам да живея...

Живея за теб, винаги до теб,
ръката ми твоята търси,
искам да те срещна пак,
искам пак да те прегърна...

Обръщам глава и поглеждам към нея,
а в мислите ми- хаос.
Обгръщат ме светли и топли лъчи-
усмивка, усмихва се нежно.
Косите се спускат, сякаш вълни, 
а очите- очите звезди.

Погледът потрепва колебливо,
допирът е спокоен и тих,
докосвам лицето и с устни,
а тя ме поема в нежни ръце.

Ех, Любов, защо си ти тъй кратка ?
Защо ми даваш, щом винаги отнемаш ?

Аз съм само играчка,
макар в огледалото да виждам господар...