Добър вечер приятелю, драг!
Аз отново си мисля за тебе-
ти дохождаш в душата ми - благ
и събуждаш ми чувствата неми.

И незнайно създаваш ми пак
нежна, приказно-бяла магия,
затова,че разбрала съм как
от този балсам да отпия.

Виж как скърца със зъби от злоба
и навява в душата ми хлад
и предрича ми сякаш прокоба
чувството бясно,наречено страх!

Добър вечер приятелю, скъп!
аз изпращам ти мислите смели-
тях не може дори и страхът
от полет към теб да отнеме.

С тях достигам до теб без крила,
даже пътища тук са излишни,
щом на сърцето ти чувам -гласа
до теб са достигнали моите мисли.

Философско-поетичният роман "" е първата книга на Съюза на Писателите от Интернет, която разкрива Концепцията на Съюза чрез Основите на Литературата. Книгата е в обем от 130 станици и е изпълнена като поетичен диалог с членове на Съюза.

ISBN:978 - 954 -2942 - 03 - 0

Цена: 10 лв.{mailorder}

Философско-поетичният роман "" е първата книга на Съюза на Писателите от Интернет, която разкрива Концепцията на Съюза чрез Основите на Литературата. Книгата е в обем от 130 станици и е изпълнена като поетичен диалог с членове на Съюза.

ISBN:978 - 954 -2942 - 03 - 0

Цена: 10 лв.{mailorder}

Lycki & Mojsei

-Прощавай моя ненагледна -
в поведението ни нежно
покълна в срещата последна
дихание някакво - метежно?!

-Душата ми без теб - унила,
запазва нашта ведрина,
която, ореол над мен извила,
налива в сърцето тишина.

-Усети го, но не попита -
зейнаха наивните подмоли:
всеки от горчилката опита,
а душата взе да моли:

“Чувствам се такава - празна:
искам нежно пак да ми шептиш,
че емоцията омразна
ме разпитва:”Ти защо виниш?”

-Когато тъй ми заговориш
за безпроблемната любов,
успяваш рана да отвориш -
бъди за грижите готов!

-В този миг сърцето ми те вика
и поднася дъхави цветя -
надеждата в трепет блика:
Може би ще ме прегърне тя?”

-Любов взаимна опознали,
ний можем да я задържим-
в тишината радост дали,
над нашата интимност бдим!

Lycki & Mojsei


-Стоях и гледах от далече,
дали все някога ще се решиш.
но ето, че сърцето ти понечи
за мен с любов да зашептиш.

-Защо остана ти далече,
когато ме видя, че страдам,
но ето те, до мен си вече
и няма повече да падам.
Сърцето ми започна да шепти,
а ти ми искаш обяснение -
кажи позицията си ти:
у мен взривява възхищение.

- Не, няма нищо по прекрасно
от туй да чуя твоя глас,
защото в дните ми - ужасно,
без теб, изстрадах - всеки час.

-Съгласен съм и казвам гласно:
съдбата беше ни нелепа -
и днес живееме опасно,
но стискам здраво твойта шепа
и с тебе нека да грешим,
да газим през натрупала се кал,
но туй, което заедно решим,
не ще да буди в душите жал.

- Виж,някаква нелепа мисъл
се киска в моето лице,
че животът ми невесел
изнизва се без жал, тече...

- След време на раздяла - тъй ужасно,
подвластно на стихия и умора,
сега твориме съществуване прекрасно,
в приятелство със други хора,
защото то към всичките е зов,
тъй както прозвуча у мен -
да тръгнем в пътя на любов,
рушейки историческия плен.

- Какво остана в тази рана
незасегнато, което да ти дам?
Една голяма черна яма
е сърцето ми без топлата ти длан.

До скоро беше ти засегнат…
Не исках аз пред тебе да се мярна -
не бе от мене пренебрегнат,
а аз оставах неизменно вярна.
Сърцето взе да ме разпитва -
волята започна да притиска
и влязох в божествена молитва,
която тебе мили, иска.

-Но ето, че към теб пристъпвам
опиянен от твоята молба,
душата си от тъмнина измъквам
и поемам твоята ръка.

Ти отдавна ме търсиш, а аз
чаках твоите стъпки да чуя
и ето, желаният час
ни събра в тази наша магия.

Като тиха сълза,като блян,
като вятърно нежна поема
ти пристигна в душата ми цял,
цял живот съм обичала тебе

не с онази връхлитаща страст,
що изгаря душите без време
и от болката - зинала паст
любовта претворява във бреме.

Като изворна жива вода
любовта ми потича към тебе -
с един неутихващ копнеж
в твойта душа да се влее:

там, където, аз знам,че море
укротяваш от чувства за мене,
там, където, аз знам, векове
ще пребъдва любов окрилена.

Искам да се върне времето, когато
бях изпълнена с любов по детски чиста,
а чувството ми беше толкова свято-
не търсех в буря друг възможен пристан.

Сега се лутам в търсене на истини,
а вярата ми свита на кълбо мълчи.
Надеждите ми-пъпки неразлистени,
очакват закъснели слънчеви лъчи.

Искам да се върне времето, когато
да литна имах вяра в небосклона твой.
Надеждите-узрели слънчогледи в лято,
раздаваха по пътя семена безброй.

Сега тупти в гърдите влюбено сърце
по спомени, а споменът за теб горчи.
На снимки гледам веселото ти лице,
как друга вече гледат твоите очи.

Искам да се върне времето, когато
бях изпълнена с любов по детски чиста,
а чувството ми беше толкова свято-
не търсех в буря друг възможен пристан.

Сега се лутам в търсене на истина,
а вярата ми свита на кълбо мълчи.
Надеждата ми-пъпка неразлистена,
очаква закъснели слънчеви лъчи.

Искам да се върне времето, когато
да литна имах вяра в небосклона твой.
Надеждите-узрели слънчогледи в лято,
раздаваха по пътя семена безброй.

Сега тупти в гърдите влюбено сърце
по спомени, а споменът за теб горчи.
На снимки гледам веселото ти лице,
как друга вече гледат твоите очи.

Блог 156

• Редактирайте

© Виктория Маринова Всички права запазени.

Искам да се върне

Искам да се върне времето, когато
бях изпълнена с любов по детски чиста,
а чувството ми беше толкова свято-
не търсех в буря друг възможен пристан.

Сега се лутам в търсене на истина,
а вярата ми свита на кълбо мълчи.
Надеждата ми-пъпка неразлистена,
очаква закъснели слънчеви лъчи.

Искам да се върне времето, когато
да литна имах вяра в небосклона твой.
Надеждите-узрели слънчогледи в лято,
раздаваха по пътя семена безброй.

Сега тупти в гърдите влюбено сърце
по спомени, а споменът за теб горчи.
На снимки гледам веселото ти лице,
как друга вече гледат твоите очи.

Защо ли любов непотребна
в окови сърцето ми стегна,
по звездната карта гадая,
и тихо в душа си ридая.
В сърцето ме ветре пронизваш
и дни ми на болка занизваш,
защото ми спомени връщаш,
след които вратата затръшваш.
Луна си: сребриста и бяла,
която съм в песни възпяла,
свидетелка уж си на всичко,
а гледаш ме тъй безразлично.
Прелива в душата ми зноя,
на мисли копнежни пороя,
а с тези любовни талази
надигат се толкоз омрази.
Утихват в душата тез хали,
когато дланта ти ме гали,
спокойна до тебе се сгушвам,
в гласа ти приспивен се вслушвам.