Богатството не е въпрос на банкови сметки и активи тя е в стойностите,в които живеем и споделяме..както и с лицата които поддържаме връзка и грижа!

Сестра му Софка бе по-голяма с три години. Беше женена и имаше две деца – момче и момиче. Семейството й живееше в квартал „Чайка”.
Родителите им, Стоян и Мария живееха в същия район.
Иван всяка събота или неделя посещаваше родителите си.
Майка му го посрещна усмихната. Видът й подсказваше, взискателността към себе си. Понякога излъчваше строгост и неотлъчна сериозност. Косата й не много дълга, леко къдрава и беше боядисана в бордо. С изключителната й изисканост не личаха наличните 56 години.
- Добро утро майко! – рече Иван, като я прегърна и целуна.
- Добро утро сине! Влизай в кухнята! Преди малко опържих питки за закуска. Съвсем са топли.
Той влезе усмихнат.
- Татко, здравей!
Баща му беше седнал на ъглово канапе, което придаваше приятен вид на кухнята. На двете свободни ъглови стени имаше картини изразяващи живопис – дело на сина му.
- Здравей, сине! Добре дошъл! Сядай до мен!
- След малко! Ще ползвам тоалетната и ще дойда.
Влезе с два пакета. Обърна се към майка си и рече:
- Майко, заповядай този скромен подарък!
- Благодаря ти скъпи!
Сетне се обърна и към баща си, а усмивката не падна от лицето му.
- Татко, това е за теб. Заповядай!
- Благодаря ти сине!
- Той отвори опаковката и изкара любимия си афтършейв. Дори си сложи от него.
- Честито! – обърна се жена му към него – Ухае страхотно! С цигарите за капак ще смесиш приятния аромат.
Той я погледна с усмивка и едно:
- Хм-м-м…!
- През това време Мария отвори и своя пакет. Имаше марков парфюм и една кутийка. Очите й се зарадваха от красивото перлено колие.
- Страхотно е! Ще го закопчаеш ли, ако обичаш?
- Честито и на теб! От здраве да не се отървеш! – каза мъжа й с лицеприятна усмивка.
- Хайде да закусваме! – предложи домакинята.
- Предполагам, че не си пил кафе тази сутрин? – и погледна сина си щастлива.
- Пих! Няма да откажа! Знаеш, че съм по кафетата! – лицето му се озари от усмивка.
- Какви са плановете ти за днес? – ненадейно попита баща му.
- Защо питаш? Дошъл съм да се видим.
Разбра намека на баща си и се усмихна. Катранените му очи заиграха, но не даваха никаква надежда.
- Не знам! – поклати глава синът му – Не мога да ти обещая! Знаеш, че в събота или неделя идвам да се видим, но животът ми минава. Бизнесът си е бизнес, но знаеш много добре, че в живота съм сам. Знам, какво ще ме питаш. Благодарен съм за всичко, което сте направили и дали за мен. Осъзнавам много добре нещата, но сърцето и душата ми са полу – празни. Меко казано. За мен е много важно да открия жената на живота си, която да допълни и осъществи смисъла на битието ми. Жени бол, важно е да срещна сродната душа, но имам усещането, че този момент ще дойде скоро. Една мисъл на Анри Барбюс гласи: „ Да разбереш живота и да го обикнеш в друго същество – в това е задачата на човека и в това е неговия талант; и всеки може да посвети себе си цялостно само на един човек”. Хубавите неща стават бавно, с много разум и мисъл, подбор и пресяване. Млади неомъжени дами много, но дано имам късмет.
- А какво стана с онази твоя приятелка, с която подържахте връзка преди две години? Как и беше името? – попита баща му, като поглади с дясната си ръка фино подържаните мустаци и брада тип катинарче.
- Невена. Не си паснахме. Оказа се неподходящата жена за живота ми.
- Ти си знаеш най – добре. Няма да те питам, какво означава според теб неподходящата жена. – рече баща му въздъхвайки, разтривайки челото си с пръсти. Сетне въздъхна още веднъж. – Много забатачи личния си живот …! Не ми е работа да ти се бъркам! Нямам право! Въпреки това ми позволи да те посъветвам за последно – свали малко нивото на изискванията си!
- Стояне! – обърна се Мария към него – Остави сина ни сам да си решава проблемите! Напълно съм съгласна с него и одобрявам това което мисли, дори и решенията му…!
- Татко, мама е права! Хайде да говорим за друго! – каза Иван, а усмивката му озари стаята – Аз започнах този разговор и ще го приключа. Нека изкараме хубав и прекрасен ден!
- Добре –е –е, добре! – отговори Стоян със щастливо лице, като потвърди с ръце казаните от него думи.
Замълчаха за известно време.
- Момчета, какво се умълчахте? Сине, ще се обадя на кака ти и Върбан да дойдат за обяд. А вие двамата идете в хола и изиграйте по някоя игра табла или шах! Хем ще ми отворите място в кухнята! Е…, не че е тясна ! – усмихна се на свой ред с лека ирония – А ти Стояне, можеш да отидеш на риболов утре! Днес обърни внимание на сина си! Не се знае какъв вятър ще го завее утре, или пък привечер?! Ако ви се допие бира, има в хладилника.
- Майко, има ли достатъчно бира за обяд? Когато се обадиш на кака, уговорете да се срещнете в супермаркета. Купете пържоли, възможно най-голямата торта и ракия „Троянска сливова”. Няма значение, че татко има, но да не му изпразваме барчето! – каза той с ирония – Освен това вземете студено мезе и ядки по ваш избор! Вземи тези пари да напазаруваш!
- Но сине, защо ми даваш!
- Мамо-о-о, моля те! Нека този път аз да платя!
Баща му беше наредил пуловете за таблата и го чакаше.
- Иване, идваш ли? Нямам търпение да те бия и този път. Донеси насам пепелника, цигарите, а може и по една бира!
Синът му донесе поръчката с един поднос и я разположи а ниската маса.
- Заповядайте, сър капитан! Така ли Ви обслужваха навремето вашите подчинени, когато плавахте? – попита Иван и на лицето му се появи лека иронична усмивка.
- Голям зевзек си! Ще видиш откъде изгрява слънцето, като те бия на табла, та чак облаци ще се появят над главата ти!
Холът бе доста голям – обзаведен изискано, с усет за уют и красота. На стените имаше картини с пейзажи и два портрета от извести художници, донесени навремето от баща му, когато беше плавал зад граница. Два пейзажа бяха изпълнение от майсторската ръка на Иван.
- Ще играем ли на вързано? Съгласен ли си? Не забравяй, че имам диплома и награди от турнири на табла и шах! – усмивката рядко падаше от лицето му.
Баща му го гледаше със сериозен поглед и присвити вежди. Сетне показа своята обичайна усмивка на победител и отговори:
- Ще ти дам аз на тебе едни дипломи и награди! Когато играем, почти винаги те бия. А за вързаното съм съгласен. На бутилка уиски, или на нещо друго…?
- Изборът е твой, като домакин. А колкото до боя на табла, не забравяй, че като твой син и шампион на тези игри, от време на време трябва да ти отпускам по някоя игра! Все пак трябва да уважавам старшията! Нали така татко?!
- Ти какво?! На подбив ли ме взимаш?! Хайде, от мен да мине сине! Ще почваме ли вече…?
- Добре-е-е! Да играем! На уиски или на хубава ракия? – попита той наново – Избирай така, че да не ти бръкна дълбоко в джоба! – а усмивката не падна от лицето му.
- Този път нека бъде „Бисерна” ракия!
- Ти какво, да не се уплаши, а…, щом падна от марково уиски на ракия!
Бащата се почувства засегнат от думите на сина си, но за да излезе от неловкото положение, каза:
- При положение, че в барчето имам уиски, няма да ми е излишна хубава ракия, въпреки че от нея ми е останало три четвърти съдържание.
- Да почваме, че времето тече! Първо наздраве! – подкани го младежа с приветлива усмивка, като вдигна бирената бутилка с дясната ръка.
- Наздраве, сине! Нека господ да е с теб!
Остана последна игра при равен резултат. Положението бе на ръб.
- А сега искаш ли почивка? – попита бащата притеснен.
- Не сър! – отговори Иван и погледна баща си с ясен, спокоен и ироничен поглед съчетан с приятна усмивка.
През досегашния си живот се научи да приема почти спокойно нещата, ситуациите и всичко останало. Беше обработил доста добре някой свои характерни особености. Глътна от бирата и запали цигара.
- Мери! – извика Стоян.
- Кажи, скъпи!
- Отвори фризера, изкарай от онези мезета които обичам и ни донеси по една бира! Играта доста загрубя…, да я довършваме! – обърна се към сина си – Чувствам как ще спечеля баса.
- Дадено! Баща ми…, не бъди сигурен, че ще спечелиш!
Крайният резултат бе в полза на Иван. Погледна баща си с тържествена усмивка
Стоян бе стъписан от загубата. Знаеше, че рядко му се случваше да падне на табла. Замълча за известно време.
- Татко…, наздраве! – подкани го сина му с цел да го отключи от неговото вътрешно „ его”.
Бащата излезе от това положение, съчетано с гордост и отговори:
- Честито майсторе! Печелиш с достойнство играта и „ Бисерна” ракия.
- Благодаря, татко! И в моето барче има място за хубава ракия! – отговори той с усмивка.
- Ти какво, с моите камъни по моята градина ли! – рече засегнат бащата.
- Не разбираш ли от шега?! – попита учуден синът му и подаде приятелски ръка.
- Прав си, сине! – отговори със светъл поглед Стоян и хвана с двете си лапи ръката на мъжкото си чедо.

***
След около десетина минути се звънна на входната врата. Бяха Софка, Върбан и децата.
- Бабо-о-о, бабенце! – извикаха малките и се вкопчиха в нея.
- Вижте кой е в хола!
Влязоха бързо и почти едновременно извикаха:
- Вуйчо, вуйчо е тука!
Той клекна, прегърна ги и целуна нежно. Даде им по един шоколад „Милка”.
Те му благодариха по същия начин. Момчето Стоян беше на седем години, а сестричката Стела на пет.
- Здравей, како! – обърна се Иван към сестра си и я прегърна.
- Как е братчето ми?
- Добре съм! – отговори той щастлив – А ти, както винаги си най-красивото цвете, а очите ти даряват с топлина и светлина душата и сърцето ми, твоята мъжка половинка и цялото семейство!
- Както винаги си кавалер и весел, а понякога до известна степен със закачка или ироничност. Така ще те запомня! – отговори Софка.
- Здравей, батко! – обърна се той към Върбан – Приятно ми е да те видя!
- На мен също ми е приятно да се видим! Здравей, татко! – обърна се Върбан към Стоян.
Беше свикнал да се обръща към него по този начин.
Разтеглиха ниската маса и наредиха табуретки около нея.
- А сега да видим, какво друго е взел вуйчо за децата!
Той им подари по една детска книга.
Обядът протече в приятни разговори и настроение. Иван дори свири на китара и изпълни няколко песни.
След като семейството на сестра му си замина, той се излегна за почивка. Като малки със сестра си бяха обградени с много обич и топлина.
Въпреки, че бащата бе военноморски офицер, избягваше да прилага в къщи професионалните си изкривявания и привички в къщи. В повечето случаи се съобразяваше със съпругата си, децата и техните желания. За него това беше основен принцип като съпруг и баща. Имаше моменти, когато не се усещаше за острите си приказки, но намираше подходящия момент да се извини. При него нямаше пороци, от които да се срамува.
Мария, бе щастлива майка и съпруга. Притежаваше качества като силно самолюбие и гордост. Никога и за нищо не укоряваше мъжа си, по причината да запази неговото достойнство пред хората и децата. А той го заслужаваше.
Въпреки всичко, имаха и своите човешки грешки и недостатъци. Пазеха своя вътрешна тайна, която не смееха да споделят…
Стоян оценяваше добродетелите на жена си, дори и поведението й спрямо него, а това го правеше щастлив.
Майката обичаше да пее на децата си, да им чете приказки, понякога и друга литература. За нея, бе голямо значение да сформира в тях естетическо възприемане на нещата, любов към книгата и други качества.

*****
Конфликтните ситуации, родителите решаваха без присъствието на децата.
Иван от сърце желаеше да открие жената на живота си, дори си представяше как би изглеждала. Направи опит да се отпусне, да поспи, но не можа. Полежа още малко и стана. Влезе в кухнята. Отвори хладилника, взе кола и си отряза торта. Изяде я с удоволствие. Отпи от безалкохолното и запали цигара.
Майка му го усети и влезе при него. Положи ръка на рамото му и погледна грижовно.
- Какво има сине?!
- Знаеш много добре!
- Разбирам те! Остави цигарите, моля те! Те не помагат!
- Моля те мамо! Знам!
- Искаш ли кафе?
- Може. Нека да е по – силно!
На лицето му се появи редовната усмивка.
- Каквото и да ти е, винаги намираш желанието и момента да се усмихнеш! А това е много добър подход за разведряване и самосъхранение… Двамата с теб, ако усещаш сме конгениални. Предполагам че разбираш, какво искам да ти кажа!
- Да!
Той отвори хладилника, извади две коли – за майка си и него.
- Искаш ли торта? – попита Иван.
- Може.
След като изконсумираха всичко, реши да излезе.
- Майко, смятам да тръгвам.
- Ще се връщаш ли?
- Няма! Татко заспал ли е!
- Не. В хола е.
- Татко, тръгвам! Да не забравиш, че ми дължиш „Бисерна” ракия…! – усмихна се и махна с ръка приятелски.
- Довиждане сине!
- Да не забравиш да сложиш таблата под възглавницата си!
- Не се подигравай, че ако те хвана, ще ми станеш на моряшки възел!
- Ти пък…! Бай, бай! – и се усмихна.

——————————————–
конгениален – родствен, близък по начина на мислене, по дарба

Следва продължение…

© Николай Пеняшки – Плашков...

Иван Георгиев беше млад човек, който имаше своите амбиции и желания. Решаваше ли да постигне нещо в живота, не се отказваше, независимо от пречките които съществуваха. Беше 28-годишен, не много висок, с гъста катранена, сресана назад коса, тънки плътни вежди, правилен нос и приятно матово, красиво лице. Стройната му атлетическа фигура и мъжка чаровност омайваха нежния пол.
Работният му ден бе към своя край.
Офисът и отделът към фирмата му  се намираха в централна зона на Варна. След работа реши да се разходи.
Колежката му Валя  усети намерението на Иван и попита:
- Може ли да изляза с теб и пием някъде по едно кафе? Предполагам, че няма да ми откажеш.
- Разбира се! Няма! – и на лицето му се появи редовната откровена усмивка.
Той беше от тези работодатели, които не спазваха дистанцията, която обикновено я имаше навсякъде. Държеше се като приятел със служителите си. Независимо от това  изискваше всеки да спазва задълженията си.
- Ще тръгваме ли? – попита с чаровна усмивка Валя.
- Да тръгваме!
Вървяха по посока центъра. Иван я обходи с поглед и се усмихна шармантно.
- Скъпа приятелко,  днес си особено красива…, та чак сърцето ми спира! А и видът ти е божествен. Надявам се, да не ни види някое твое гадже и да си изпатя?! – каза той и се усмихна.
- Благодаря ти! Трогната съм от комплимента! Колкото до другото нямам сериозна връзка – на лицето й се появи красива усмивка – Къде ще пием кафе?
- В кафенето срещу „Валентината”.


*****
Избраха самостоятелна маса, за да разговарят без да бъдат обезпокоявани. Валя беше с кестенява коса,  кафяви очи,   с фино почистени и очертани вежди. С прекрасния си вид привличаше мъжките погледи.
- Какво ще пиеш?
- Двойно кафе с кола – отговори тя и намести кокетно косата си.
Иван я обходи с поглед. Очите му излъчваха приятна и закачлива усмихва без да отваря устни.
- Ти какво…? – попита тя с предизвикателен поглед.
Направи подобно движение с раменете, приповдигна леко брадичка, а очите се свиха енигматично.
- Аз ли…? Предизвикваш ли ме? Нека да е така, готов съм да ти отговоря както пожелаеш.
- Скъпи, какво искаш да кажеш?! – попита учудено, а усмивката й беше привлекателна.
- Добър въпрос – отговори замислен – можеш да си отговориш сама!
- Добра идея. Не ми е трудно да го направя. В природата ми е, да усещам нещата и винаги съм се справяла.
- Предполагам, че имаш достатъчно развинтена фантазия и въображение. – каза той със закачлива усмивка – Нали скъпа?  Ще чакам!
- Аз също. Приемам предизвикателството.
Минавайки край тях, сервитьорката прие поръчката, която бе изпълнена с малко закъснение.
- Иван си поръча водка  и кола.
- Наздраве! Пожелавам ти много късмет и щастие в живота!
- Благодаря ти! – втренчи поглед в него и продължи – Пожелавам ти да откриеш истинската любов, която да осмисли живота ти!
- Досега никой не ми е отправял такова пожелание – отговори той с настроение.
- Извини ме, но ще ти кажа следното! Внимавай какво търсиш и искаш, и особено с хората, с които общуваш.


*****
Думите й притесниха Иван. Очите и мисълта й проникваха в неговата същност. Душата му бе като отворена книга. Валя отпи от колата, след това разтри челото и слепоочията си.
- Прощавай! Знам, че не си ме питал за тези неща, но…
- Ти-и-и, какво…!? Да не си гадателка?!
- Моля те, прости ми! Нямах желание да те засегна! А колкото до другото, имам такава дарба.
- Добре-е-е, добре! – натърти той, потвърждавайки с ръце – Прощавай красавице!
- А колкото до другия разговор, който не довършихме преди малко, какво означава? Да не е игра на думи?! Ако е така, би било подигравка с чувствата и личността ми. Искам да знаеш,че те обичам и имам нужда от теб! Винаги се старая, да прикривам чувствата си когато съм на работа, понеже не е редно… А освен това си ми шеф. Може би ще трябва да си търся друга работа.
Замълчаха.
Слънцето припичаше на прибежки, понеже от време на време го закриваха плаващи облаци.
От вътрешността на заведението се чуваше приятна музика, която галеше слуха като коприна.
Иван не откъсваше поглед от събеседничката си,  а дишането му бе неравномерно. Прехапа и навлажни устни. Сетне въздъхна.
- Чуй Валя! Първо, ти започна разговора с предизвикателство, понеже те обхождах с поглед, поради твоята привлекателност. Присъщо е… Аз също изпитвам чувства към теб, които са по-различни от твоите. Уважавам те много и обичам като добра приятелка, но нищо повече. Аз също те желая, но не мога да се обвържа с теб за цял живот! Разбери ме! Не желая да ти давам празни надежди. Пожелаваш ми, да открия жената на живота си, а после… Сигурен съм, че ме разбираш…, ако… Колкото до работата ти, не е необходимо да напускаш, понеже си ми необходима като специалист.
- Благодаря ти, скъпи! Сигурна съм, че тази вечер ще изкараме с голямо удоволствие до утре сутринта. – каза тя с привлекателна усмивка.
- А ти си толкова сладка и привлекателна хитруша, че не мога да ти откажа! Ако знаеш каква палавница си! – и редовната усмивка цъфна на лицето му.
След вечеря, изкараха страхотна нощ, изпълнена с много страст.

Следва …

ISBN 995 – 978 – 94899 – 3 – 3
© автор: Николай Пеняшки – Плашков

“ Ние сме родени, за да живеем
съществено: нашето общество е
свод от камъни, който бе се срутил,
ако единият не поддържаше другия.“
Сенека

Светът е огледало, от който те гледа твоето
собствено изображение. Хвърли към него тъжен
поглед, и срещу теб погледне мрачно лице; но
който се смее заедно с него, тай ще е намерил в
него весел и сговорчив другар.“

У. Текъри

Човек трябва да извърви пътеката на собствения си живот пълноценно, за да има основанието, да каже, че добре е живял.
Добре ще бъде, ако животът протече така. Но не винаги става както желаем. Той като един огромен океан, понякога спокоен и с попътен вятър, или буреносен, ни поднася както хубавите моменти, така и несгодите, проблемите и големите загуби.
Ние като материя, сме отражение на вселената, която ни съпътства, така и делата ни са отражение на нашето вътрешно „Аз“.
Не трябва постоянно да се поглежда към изминалия път и да се съжалява за пропуснати шансове и грешки, а да знаем къде и как сме стъпили, какво искаме от себе си: както за момента, така и близкото бъдеще.

Всяко едно събитие в живота, или във времето отразява съществените или несъществените факти за каквито и да са промени; политически, икономически, социални и морални.

В рамките на прехода, който продължи двайсет години, всички процеси и събития бяха основата на създаване, и узаконяване на капитализъм, и то не какъв да е; бих го нарекъл див и мрачен капитализъм – отразяващ лицето на новосформиращата управляваща класа и едрия бизнес.

Определена прослойка от обществото успяваше да запази средното си ниво и с усилия се стремеше да постигне развитие, и то с пълно право. Само в едно съвременно и демократично общество, всеки има правото да се стреми, да живее по-добре, да се развива, за да бъде щастлив.

Марално – етичните ценности са вече на друг етап. Постановката на живота е друга. Наред с бедността, злобата, трудностите и проблемите съпътстващи народа, все още съществуваше човечността, доброто, уважението и любовта. Без тях животът губи своя смисъл.

Дебелата завеса, която навремето комунистите бяха спуснали, вече я нямаше.
Животът се оказа огледало, в което всеки можеше да види собственото си отражение…

РОМАНЪТ  Е  ПО  ДЕЙСТВИТЕЛЕН  СЛУЧАЙ

ISBN 995 – 978 – 94899 – 3 – 3
Авторът