Изход от абсурда в нормалността

(Модалност на менталността)

Стремейки се да постигна върховете на щастието,

установих, че то е в безкрайността на менталността

и ориентирах модалността на разсъжденията си в тази насока

и това го постигнах най-добре чрез връзката на философията и поезията.

Авторът

В тази кратка мисъл сякаш е синтезиран целият ми живот – от ранното ми детство, когато влязох в озарението на индийската практическа философия до ден днешен, когато обосновавам мирогледа на съвременното човечество, което промени решително своето място в обществото, издигайки го на по-висока степен на единство, а първите признаци, че обществото навлиза в нова, по-висока степен на своето обобществяване стана още през 60-те години на миналия век, когато двете, противмостоящи си социални системи, устремени да се унищожат взаимно, всъщност започнаха да преодоляват своята икономическа несъвместимост, за да се стигне и до края на 1989 година, когато светът достигна до паритет в една от своите области – военната, под чиято власт днес протичат процесите на Глобализацията.

Абсурдната чувствителност, в лицето на страха, която и днес е доминираща като екзистенциален универсализъм, търси своите реални основания за измъкване от лапите на деградацията и решението на тази историческа загадка днес има своите нови исторически основания в качествено новото единство на света, което означава, че са настъпили съществени промени в структурирането на обществено-историческата практика, която разгръща периметъра на възпроизводството на озарението на хуманното преживяване. Абсурдната практика на миналия век роди и абсурдната чувствителност на страха, завещавайки я и на днешните поколения, но тенденцията на утвърждаване на хуманния униварсализъм дава основания да се „хванем” за нея и самите ние да станем нейни субекти, защото тук се крие и достойнството на съвременния човек, чиито загадки се свеждат и до равнището на отношението „индивид – общество”, което предполага ние самите да се видим чрез функционирането на изгражданата от самите нас общност и конкрлетно имам предвид Сайт „Животът”, в който философията на прагматизма, разбиран като хуманен екзистенциализъм, е представена като приложна логика в различни форми, в това число и чрез връзката на философията с поезията.

На мястото на абсурдната чувствителност на страха, в Сайт на Интернет „Животът”, съм разработил нормалната чувствителност на прагматичния човек, който е един от главните продукти на новото време.

Когато казвам „модалност на менталността” имам предвид, че чрез проследяване на истинността на моите съждения става възможно да се влезе в логиката на менталността, разбирана и утвърждавана от мен като такъв тип преживяване, което израства до Съ-преживяване чрез овладяване на умножената сила на онази общност в която индивидът участва доброволно, разгръщайки свободно своите сили, една от които е и самото му преживяване, а него аз го разглеждам като предметна област за анализиране на човешката саморефлективност, което прави разсъжденията ми философски.С други думи разсъжденията ми са преход от сферата на абсурдната чувствителност, която днес продължава да се самоосъзнава като нормална към сферата на нормалната чувствителност, утвърждаваща озарението на хуманното Съ-преживяване, което извисява човека в неговата божественост.

Озарението на хуманното Съ-преживяване, намиращо своя най-чист вид в отношението на мъжа и жената в любовта, за мен не е абстракция, която си поставям задача да разработвам теоретически, а практически въпрос, който аз решавам на равнището на семейството, като лоно на любовта и на равнището на огненото приятелство, разбирайки любовта и приятелството като степени на менталността и при това приятелството – като по-висока степен на духовното развитие на индивидите.

Съществуването като нормално

Да бъдеш нормален означава да бъдеш щастлив и това е сериозният въпрос на нашето време: как е възможно щастието като озарение на хуманното Съ-преживяване? Но отговорите на този въпрос са изцяло практически и те се свеждат до прехода на обществото от Глобализация към Интеграция на социалните системи, а на равнището на отделния индивид това е въпрос за хуманизиране на общността в която той участва като неин член. За мен, в качеството ми на философ, въпросът не се свежда просто до това да разработя теоретично въпроса за хуманното преживяване, макар че и това никак не е малка заслуга, а практически да утвърждавам разработеното от мен знание и аз правя точно това – работя за практическото утвърждаване на разработеното от мен знание, което направих преди три десетилетия, а днес то се разгръща във все нови и нови форми, които показват неговата приложимост, тоест става въпрос за процес на утвърждаването му.

Чрез връзката на философията с поезията и предимно с любовната лирика, стана ясно, че Съ-преживяването е саморефлективна област, която може да послужи и реално ми послужи като предметна област за изследване на менталността, разбирана като структурен елемент на определен тип практика, водеща до възпроизводството на хуманността и под формата на Съ-преживяване, свързано с функционирането на общности от определен тип.

Съществуването на човека като нормален е един от централните въпроси на нашето време, защото деградацията застрашава самото съществуване на индивидите, подлагайки ги на преждевременна деградация и смърт. Не мисълта за слагане на край на живота тласка мнозина към гибелния край, а деградацията обезсмисля съществуването, в резултат на което възниква и мисълта за слагане край на мизерното съществуване. Животът заслужава да бъде живян като нормален, тоест – като щастлив и в това се състои неговият смисъл, постиган по пътя на издигане на преживяването до Съ-преживяване, което е въпрос и на собствени усилия на индивида, но и развитие на определен тип обществено-историческа практика, която да дава възможности за свободното развитие на индивидите. Самото разбиране на субекта е свързано с изясняването на неговото съществуване на основата на възпроизводството на цялостната му индивидуалност, тоест озарението на хуманното Съ-преживяване преди да бъде цел, вече го разглеждаме като резултат на социално активната дейност или като предпоставка с която започваме, тоест пишем по въпросите на менталността, защото вече сме в тази сфера и равнище на развитие.

Любовта със своята проблематика занимава всеки индивид, независимо на какво равнище е развито неговото мислене и всеки с пределна категоричност може да каже дали е щастлив или е нещастен, дори и без да е в състояние да обясни какви са социалните и индивидуалните механизми за постигане и удържане на Съ-преживяването като път на нормалното, тоест – щастливо съществуване, какво е това „тъждество”, разбирано и като менталност, в смисъл на Съ-преживяване.

Любовта е социален продукт, чиято природа разкрива божествената природа на човека. Ето защо, преди да определяме човека като рационален, трябва да изтъкнем, че като нормален, той е влюбен и следователно влюбеният човек носи предпоставката и за нормално мислене и действие. Развитието на мисленето започва с овладяването на емоционалността и затова обучението и възпитанието не просто вървят ръка за ръка, но и взаимно се проникват, за да се стигне до цялостната изграденост на индивида. И обратно, деградацията е процес на вътрешно разнищване, което формира и определен тип мислене, което, най-общо, можем да наречем „негативно”. И ако овладяната страст, като невинност, е сфера на светлината, то по линията на деградацията страстта преминава в сласт, която е сфера на емоционалното разнищване и тук е коренът на бягство от процесите на саморазвитие, в това число и от процеса на творчеството, който поднасям като готов на авторлите от Интернет.

Въпросът не е просто в това, че животът се разгръща като борба за удоволствията, а, че самите удоволствия трябва да бъдат организирани като човешки, за да се видят и най-дълбоките основания на развитието, свързано с изграждането на способности, н чийто връх стои интеректът, разбиран като хармонична цялост от рационалност, емоционалност и воля. Крайностите на негативното преживяване водят до разнищване на индивидуалността, когато индивидът посяга на своя живот, както и изграждането на висшата способност – интелекта е свързана със задоволяване и на висши потребности, сред които е и тази да бъдем нормални, тоест – щастливи. Задълбочаването на страданието довежда до онзи праг, където животът става непоносим и тази непоносимост посяга не на живота, а на себе си, за да се сложи край на мъчението. Самоубийството е влизане в сблъсък с Не-живота или с живота на смъртта.

Абсурдът на нашето време е налице. И наистина, какъв по-голям абсурд от това човечеството да достига до това страхът да бъде негов универсален екзистенциализъм, но този факт не е основание да вървим по нишката на абсурда, а да запретнем ръкави и да отхвърлим абсурда от живота си, за да заживеем като нормални, тоест като щастливи.

Обединяването на човечеството днес протича едновременно и като Глобализация, но и като Интеграция, при превес на Глобализацията, което доведе и до първата криза на обединеното човечество, а и до развихряне на различни други катаклизми, свързани с отнемането на човешки живот като наводнения, земетресения, епидемии и др.

Сериозното отношение към проблемите на Глобализацията може да се прояви чрез задействане на интеграционните процеси между социалните системи, което ще бъде нова ера в развитието на човечеството. Съвременният човек е подложен на два типа деградация – естествена, с напредване на възрастта и изкуствена, която може да се нарече „живот на смъртта”. Ограничаването на живота на смъртта е реалният проблем пред сегашното човечество, а интегрирането му е социалната основа за възпроизводството на менталността, разбирана като озарение на Съ-преживяването.

Единството на света се задава от характера на историческата практика и нейното анализиране ни въвежда в проблематиката, която получава своите отговори чрез разрешаване на конкретните противоречия в нея.