Забелязали ли сте как хората винаги ви съветват да мислите разумно, да се подсигурявате с няколко варианта за всеки случай, да тръгвате добре екипирани на път, когато излагате мислите си да ги проверявате по няколко пъти, да посветите цялото си време и внимание на едно нещо, вместо на няколко едновременно, да внимавате пред кого какво точно казвате, да си държите стаята подредена в случай че изненадващо ви дойдат гости ... Всичко и всички крещят: СИГУРНОСТ, СИГУРНОСТ, СИГУРНОСТ! ... Ами ако понякога имам нужда да ми е несигурно? Ако предпочитам да правя няколко неща едновременно, дори това да е рисковано? Ако понякога "допълнителните варианти" просто не ми харесват? Ако искам да последвам сърцето си, колкото и да е неразумно? Ако искам вятъра да си играе с косата ми? Ако имам нужда да изкажа мнението си без да ми пука кой ще се засегне? Ако имам нужда да поплача, за да се почувствам жива? Ако трябва да изляза, за да намеря изгубеното си вдъхновение? Ако предпочета да прекарам следобеда с ценен приятел вместо вършейки нещо сиво и скучно? Ако имам нужда да се обадя на някой, за да не се чувствам самотна, дори и това да се отрази зле на телефонната ми сметка? Ако усетя, че трябва тук и сега да чуя точно една определена песен, да изгледам точно определен филм или да препрочета глава от любима книга? Ако трябва да опиша болката си? Или може би да опитам да я нарисувам, нищо че не мога да рисувам? Ако трябва да се спъна и да падна дори и само за да си припомня, че мога да стана? Ако имам смелостта да мечтая дори и за невъзможни неща? А ако имам смелостта да повярвам в тези мечти? Ако някога изпълнена с надежда днес спра да се надявам и започна да приемам несигурното за сигурно? Ако имам смелостта да вярвам въпреки атеизма на околните? Ако имам смелостта да обичам дори и рискувайки да не получа обич в замяна? Ако откажа да крия грешките си? Ако предпочета вкуса на черния шоколад, силното кафе и отлежалото вино пред зеленчуците, плодовите чайове и минералната вода? Ако се чувствам добре в сатен или дантела и с високи обувки, нищо че околните носят анцузи и маратонки? Ако се чувствам истинска само в хаотична стая? Ако не се усещам вярна на себе си когато пристигна навреме за среща? Ако понякога просто искам да се полигавя по детски? Ако пречупя света си през розови очила? Ако не се страхувам да бъда сантиментална? Ако намирам красотата в малките неща? Ако скучният и сив реалистичен свят ме потиска? Ако душата ми желае свобода? Ако искам да изкрещя "Carpe diem!" и да уловя мига тук и сега? Ако предпочета да прегърна спокойствието и хармонията пред постоянното напрежение? Ако реша да се наслаждавам на здравето и младостта си докато още ги имам? Ако виждам всичките си грешки, но въпреки тях избера да се обичам и да си прощавам? Твърде много ли ще е? Твърде нагло ли ще е? Твърде глупаво ли ще е? Твърде нереално ли ще е? Твърде НЕРАЗУМНО ли ще е? Защо хората отказват да се наслаждават на живота си ... Винаги им трябват притеснения, драми, интриги, заяждане, дори злоба ... Омръзна ми от досадни забележки, изопачаване на факти, излишно драматизиране, натякване на собствените ми грешки (сякаш другите си нямат свои) ... Толкова ли е трудно да те подкрепят и обичат въпреки всичко ... Защо винаги има "Как можа!" и "Казах ли ти!", а толкова рядко чуваш "Гордея се с теб!" Защо хората отделят твърде малко време да се посмеят, да прочетат хубава книга, да изгледат театрално представление или да се вслушат в текста на някоя песен. И вместо това правят сметки и отчети и се тревожат, че парите няма да стигнат (нищо че те в повечето случаи стигат) Отговорете ми само на един въпрос: КАКВО ВИ НОСИ ПЕСИМИЗМА? Защото аз за 20 години полза от него не видях. Ами ако мечтите се сбъдват? Ако наистина няма непостижими неща? Ако всичко, което трябва да направите, е да бъдете неразумни и нелогични ... колкото и несигурно да звучи. Страхът е пречка ... а на мен ми писна да живея с пречки! И не мисля да го правя повече. Искам да се усмихвам повече, да се тревожа по-малко, да рискувам, да обичам, да прощавам, да вдъхновявам ... и да се оставя да бъда обичана, подкрепяна и вдъхновявана. Не искам да съм като онези старици, които поглеждат с носталгия назад и казват: "Ще ми се да бях живяла по-неразумно." Впрочем хората често бъркат понятията. Наричат разумна всяка проява на материализъм, забравяйки че истинският разум е добронамереността. Потискат гласа на сърцето ти, насаждайки ти своите нереализирани мечти, а после те наричат неамбициозен. Считат за умен всеки, който е хитър и пресметлив, нищо че трудът му не е честен. Считат хора, показващи се по телевизията, непременно за интлигентни, дори и да не могат да вържат две изречения. Намират за ужасно красив всеки, който се снима за кориците, дори и очевидно да не става. И забравят, че истинската красота всъщност идва отвътре и ако си пълен със злоба няма никакво значение как изглеждаш. Готови са да сложат ореол на всеки, помагащ на бедните, без да се запитат дали не прави благотвоителност за показност. Не че е лошо да вярваш в човешката доброта, дори напротив! Но защо да издигаме в култ непознати, щом около нас е пълно със силни хора, които просто трябва да опознаем по-добре ... Понякога ми се иска някой от така наречените ми 200 "приятели" да ме познаваха по-добре. Може би затова изливам хаотични мисли в публичното пространство, вместо да запазя личните си разсъждения само за себе си ... Вярвам че отправям послание към хората с подобна нагласа, казвам им че не са сами. Защото всички в даден момент се чувстваме по този начин - уморени от фалш, тревоги, забележки, етикети ... Не искам да се определям в единични думи (както много други може би биха направили), но ако все пак нося етикет, то нека е "безстрашна". Защото не се страхувам от несигурността, хаоса, променливото време, променливите ми настроения, закъсненията, изказаните думи ... Защото времето лети и ако не се отпусна и не полетя с него сега, то кога?