Обикновено квартално кафене, малко мрачно в ранния следобед. Маса до прозореца, приятната компания на добър приятел и ароматна чаша кафе. Денят е като отворена книга – чист и светъл… През съзнанието тичат мисли, гонят се, прескачат празните полета в паметта и бързат да се излеят в порой от истински – и искрени – думи. Мълчаливите моменти са малко – колкото да запалим по цигара и да доловим повика на някой спомен. За последен път седя на тази маса, мисля си, но имат ли значение мястото, обстоятелствата?! Дали тук или някъде другаде, дали сега или после, човекът до мен ще продължи да бъде мой приятел, компанията му ще ме удовлетворява по същия начин, а споделеното ще носи уникалния заряд на намерилите сродна душа… И все пак, беше хубаво – кратки или по-продължителни, но с еднаква стойност срещи, в които проблемите и радостите се съизмерваха със самия живот… Върволицата от непознати хора в тясното, задимено пространство – с време колкото за едно кафе – тя какво място заема в моите спомени? Това е като да надникна в калейдоскоп и вместо да се наслаждавам на променливата красота на изображенията, да се опитвам да запомня подредбата на малките стъклени късчета… Почти мимолетен допир с непреходното, тъжна сянка, подгонила времето, нежна усмивка или случайно дочута фраза, дяволито изражение в нечий поглед… и всичко е пак същото – на улицата, в някое друго кафене, в автобуса… Както миналото, в което се оглежда човешката слабост да забравям недостойните си постъпки и грешките; както бъдещето, което ми предлага най-изкусителните и неустоими  предизвикателства. Няма откъде да зная колко пъти ще се пресече пътеката, която съм избрала – дали със затворени очи или със съзнанието, че именно тя е моята – с тези на другите и кои ще бъдат те. Нито как ще се промени животът ми след това. Или техният… Но аз вървя, в този ранен следобед, към тях, към онова, което ще предопредели моите върхове и спадове, радости и болки, любови и битки… Тук, на тази маса за четирима, с два незаети стола, оплетена в нежната паяжина на своите мисли, успявам ли да пресъздам настоящия миг в пълната  му Единственост?! Може би ми се изплъзва мъничка частичка от него, която ще намеря някой ден, ровейки припряно в джоба си за дребни монети – в друго някое кафене, сред жуженето на приглушени гласове и екзотичен смях. И това ще ме накара да се усмихна, но не на своя недостатък разсеяно да пускам монети в джоба си. А защото вече ще знам – някои събития и преживявания са пропити с по-дълбок смисъл от останалите; те се превръщат в жизнено - важна храна за душата, подпомагат израстването й и й дават криле – за да полети и да се съхрани… Но също носят и повече болка, която бавно разяжда и убива всеки блян, а безразсъдните пориви към новаторство превръща в недостойни извинения, прикриващи страха от провал… И ще се видя отново – седнала срещу прозореца в едно квартално задимено кафене – на разговор за нещата, които се случват или не…

            Думите, разтърсващи със своя магнетизъм, опазили смисъла и звучността си от безскрупулното оскверняване на езика, се запечатват в съзнанието като образите на светци върху иконите в храм, в който се влиза на пръсти и с приведена глава. Потапям се в усещането за сбъднатост и търся разковничето за внезапната си вглъбеност. Дали това, че успявам да видя отразените си емоции в очите срещу мен?! Или, докосвайки огледалната повърхност на своите спомени, съм завърнала нещо от забравата и то ми принася в жертва най-свещения смисъл на всяко преживяване?!...

            Вдигам поглед и през прозореца в очите ми нахлува слънце – безброй снопчета светлина, преминали през прозрачния воал на въздуха, взели от оскъдното зелено на дърветата, които галят косите и дланите върху масата. За част от секундата се изгубвам в огненото кълбо, попадам в спираловидната орбита на слънцестоенето… Търсейки навярно нещо, отдавна изгубено, нещо невъзвратимо мое и Единствено… На един лъч светлина се срещам със себе си – такава, каквато съм била като дете – взряна в слънчевото зайче в тревата – и протягам ръка… Искам да се излея в река от невъздържани емоции и чувства и да преродя сетивата си за трептенията на света. Искам… Мога ли?! … Може би, някога, някъде...

            На един звук разстояние се връщам от своето пътуване и от клепачите ми се посипва златния прашец на съ - измеримия спомен… Къде бях и кога?! Преди миг или цяла вечност?! Тук или отвъд всички не обетовани брегове? Частичка от мен все още пътува през времето и пространството, през рехавата паяжина на лъчите и истинските смисли на думите… Един ден, когато успея да подредя пъзела на своя живот, последното парченце от него ще бъде някой светъл спомен като този. Маса за четирима с два незаети стола, приятел с добри очи и слънце през прозореца…

            А какво е слънцестоенето?! Дали детето със слънчевото зайче в тревата знае отговора? Трябваше да го попитам…

2002 г.