Нощ. Времето е толкова топло, колкото може да е само през дните, които очертават почти неуловимата граница между щедрата, разкрепостяваща съзнанията и чувствата пролет и лятото – един вечно магически и опияняващ сезон, пропиващ се в сетивата и сътворяващ невъзможното и неочакваното. Времето напомня за себе си с неумолимото тиктакане на часовника с неговия равномерен ритъм. Точно в този миг обаче, превърнал се в малка Вечност със значение единствено за мен, то губи своята посока и пресича границите на реалното, за да се влее в бушуващата ми кръв и пулсиращото усещане за нереалност. Чувствам, че самата аз съм се откъснала от земното, притегателната му сила вече няма власт над емоциите ми, защото внезапно съм прекрачила прага на света, изпълнен с болка и страдания, съмнения и страхове. И не хаос и разруха са причината за това, а едно почти – докосване до най-дълбокото на бурната река, наречена човешка душа. След дните, дарили ми толкова щастие, и безкрайната върволица от не – случайни и обсебващи тялото и духа ми събития, след освобождаването от всичко повърхностно, грозно и недостойно, в искрящата светлина на дългоочаквани срещи, откривам, че най-после съм там, където искам – отново в своето измерение. Дали е онова, което си мислех, че съм загубила сред какофонията оот несбъднати предопределености и натрапени от непредвидените обстоятелства препятствия? Дори не смея да гадая, защото знам, че това, което е най-важно за мен, е вече на място, където ще бъде опазено от всяко посегателство – в най-светлото кътче на душата ми. Същата тази душа, която заблуждавах и залъгвах с огризките на банално съществуване, а тя жадно попиваше и най-малката частичка нежност, и най-невидимото докосване на прашинките от взривена откровеност, и най-неукротимия бунт за красота и равновесие. Тя запазваше непокътнато всяко дребно несъвършенство, което даваше начало или възкресяваше от пепелищата на страховете ми най-истинското светоусещане. Бореше се да не накърни целостта на спомена, да го обагри в най-щедрите нюанси на галопиращите през живота ми сезони. И успяваше да ме предпази от разрушителната сила на моето собствено неразбиране и противоборство. Тази, която пренебрегвах и често обричах на мълчание, сега ми доказва, че не е мой враг, че рационалното не може да бъде двигател на моя живот. В душата си откривам не извървени още пътеки и неизследвани възможности, и пак не вярвам, че е в състояние да побере онова, което извира от всяко мое сетиво и се стреми към безрезервно познание. Някога, много след днес, може би ще успея да опиша с простички и понятни думи колко много означава за мен този отрязък от време, тази великолепна и благосклонна към предишните ми, а вероятно и бъдещи, търсения. И тогава всичко ще придобие кристална яснота; тогава ще си спомня безбройните дребни, незначителни без контекста на преживяното случки, пророчески думи и мисли, за да си върна изгубеното, да намеря себе си и онези, които цял живот съм чакала, обичала, опитомявала, и които са ми дали свободата да бъда непокорна, непредсказуема и достатъчно дръзка, за да искам да полетя...

А може би сама няма да разбера написаното днес, подвластното на дълбоките, неконтролируеми импулси на неспокойния си дух. Но дори тогава ще знам, че някога, през една нощ в началото на май, отново съм била там – в своето измерение, на място, което е пропито с духа на сродните души, намерили се една друга, с хора, чиито път се е кръстосвал неведнъж с моята посока, оставяйки неизличими следи и безкрайна върволица от взривяващи ежедневието ми срещи. Да остана в него не е достатъчно, непростимо е да искам да се върна, и все пак чувствам, че то ми принадлежи и че съм брънка от плетеницата на влудяващото му не – съвършенство... Когато разперя отново криле и се устремя с цялото си същество към слънцето, ще се къпя в светлите прашинки на неговата вечност и ще мога да намеря пътя... назад или напред, към това или към друго измерение... И ще бъда щастлива с всеки свой избор. Сега знам нещо, което преди беше само бегла сянка, изплъзваща се от подредената ми представа за истинност. Знам, че за да полетиш, ти е нужен силен размах, който може да ти даде само някой със същата непримиримост като твоята, с мъдростта на дете и способността да се учудва, без да търси противоречия и несъответствия в това, което се случва или не...

В привидността на нещата няма логика, както в тяхната дълбока същност няма и капчица лъжовност... За един малък отрязък от спонтанната и неопитомена нощ бях себе си, бях птица, полетяла сред хаоса от взривяващи се реалности, и усетих вкуса на свободата да не опровергавам своите страхове. Бях малко егоист, но бях също изтъкана от нежност и себеотричане, от копнеж по онова, което остава скрито дори за най-мъдрия... Огледах се в очите на едно пораснало дете, развенчах мита за предсказуемото и извоювах своята мъничка днешна победа над заблудата, че животът ми е кълбо от оплетени мисли и не - достигнати върхове.

И пак се уча да летя. Този път срещу вятъра.

04:31 часа

2 май, 2003 г.