Лятото беше в разгара си. Един късен юлски следобед реших да се разходя до близката горичка. Пътят ми минаваше през запустяла, буренясала нива, която винаги ми е навявала тъга. Отдавна не бях ходила там и затова страшно се изненадах, когато я видях. Сега в нея растяха не магарешки бодили и тръни, а безброй тънкостеблени, жълти слънчогледи. Не можех да повярвам на очите си и се затичах към нивата. Ахнах. Незабравимо! Усмихнах се. Благодарих шепнешком на онзи, който беше възродил за нов живот забравената от всички земя. Бях радостна, че най-после за това кътче ще бъдат полагани грижи. Преди то беше грозно и неприветливо, а сега цялото грееше в златно и зелено – истинска райска градина! Тръгнах между редовете слънчогледи, гледах ги, галех нежните им листа. Възхищавах се на всяко цвете, на всяка тревичка. Усетих, че в сърцето ми се заражда ново чувство – любов към тези красиви слънчогледи. Не спирах да се разхождам , вървях сред тях с леки стъпки, шепнех им радостни слова, целувах кръглите им лица, изглаждах с хладни длани напуканите им от жажда чела. Сърцето ми биеше спокойно, заслушано в тихото шумолене на зелените листа, които закачливо ме перваха през пръстите и босите ходила. Земята под краката ми беше гореща,, твърда и напукана, но слънчогледите бяха високи, зелени и в стеблата им течеше живителната влага на майката земя. Една жертва в името на младия им живот! Коленичих, стиснах в шепата си буца пръст и я доближих до устните си:”Благодаря ти, добра майчице!” После се отпуснах на земята, скръстих ръце в скута си и се заслушах в тишината. Само след миг слънчогледите, които мълчаливо бяха наблюдавали странния ми ритуал, зашумяха развълнувано. Бях чела, че цветята могат да говорят дори с нас, хората. Дали и слънчогледите сега не разговаряха възбудено за момичето, което дръзко беше пристъпило в техния свят и ги бе дарило с топлия си дъх и полъха на хладната си длан?! Дали искаха да ми се доверят и да разкрият тайните си пред мен?! Мислех си, че ако можеха да ме чуят, щях да ги помоля да ми имат доверие, да не се страхуват, че ще ги нараня. Как бих могла?! Нали и те са част от живота на нашата Земя, и те дишат, очакват слънцето, радват се, плачат – макар по свой, особен начин?! Те имат право да живеят, щом природата им е отредила място сред нас!

Не знам колко време измина така. Помня само, че слънцето се скри зад прашния хоризонт, но около мен продължаваше да е светло. И тогава... слънчогледите решиха да открехнат вратичката между техния и моя свят и да ми доверят тайните си. Плаках, когато един млад слънчоглед сподели нещастната си любов към красивата, но безчувствена пеперуда Грация; смях се на веселите, безобидни закачки, които слънчогледите отправяха към звездичките в небосклона; пях нежни песни с щурчетата в синора; поучих се от мъдрите приказки на бледата луна. Много тайни на слънчогледите научих, но никога и на никого няма да ги разкажа. Те ми се довериха и аз няма да ги разочаровам.

Смрачаваше се, но очите ми виждаха съвсем ясно тънките им нежни силуети. Бавно, но колебливо се изправих, страхувах се да не би резките ми движения да ги изплашат. Свалих венеца от полски цветя от главата си и го положих на земята. Срамувах се, че бях погубила красивите, бледи цветове и сега те лежаха безмълвни и бездиханни. Видях как тревичките се сведоха над тях и от листенцата им закапаха сълзици. Заплаках и аз. Никога повече нямаше да правя така. Горките цветя! Те заслужаваха да живеят, а не да бъдат късани от човешката ръка, която после ще ги захвърли без жал на земята. Те доставят радост, докато са живи, ухаещи и свежи, а не потопени в някоя студена ваза.

Стоях мълчаливо и чаках слънчогледите да се нахвърлят върху мен, да ме ударят с жилавите си листа, да издерат нозете и лицето ми, да ме хулят и обиждат. Щяха да имат пълно право след това, което бях направила, и бях готова да понеса наказанието си. Но не! Внезапно усетих как нечии ръце ме галят успокояващо, избърсват сълзите ми и като с перце докосват парещите ми от болка очи. Чух тих, състрадателен шепот. Те ми прощаваха!...

Когато се прибрах вкъщи, никой не ме попита къде съм била, но всички ме гледаха с други очи – изпълнени с възхищение, любопитство и малко завист. Да! Завиждаха ми тайно, макар да не знаеха защо, макар да не разбираха, че аз за първи път бях познала онази, истинската любов, която е накарала Бог да сътвори своята райска градина – любовта към живото, чистото, съвършеното, любовта към природата!

1995 г.