Настанихме се по едно и също време във високата, луксозна, изградена от алуминий и стъкло сграда на Сити центъра. Часовете през работния ден изтичаха срещу синята плазма на персоналното устройство под инфрачервения поглед на камери с високаразделителна способност, които можеха да запишат дори мислите ми, след като прокарвах магнитната карта през електронния четец сутрин и изчезвах в овала на кабинета, чиято стерилност налагаше на лицето ми убедената увереност на робот.
Двойката лястовички с неуморно цвърчене носеха сламчици и калчица в мъничките си човчици и макар да ми се струваше невъзможно, изградиха гнездото си въпреки гладката и хлъзгава повърхност върху стъклото с UV- защита на прозореца.
Можех да бъда актриса. Красива съм и притежавам онази магнетичност, с която владея хората. Другите правеха това, което искам. Тъй като притежавам виртуозност в риториката, смятах, че можех да стана и адвокат - в жонглирането със законите има известна доза творчество. Аз съм строителен техник. Работните ми дни са разчертани между изготвяне на тръжни документи, кандидатстване за обществени поръчки, анализи, графики, проценти. В цифрите няма свобода, само очертаване на граници.

Първият ден след лятната отпуска е. Началото на сезона. Нещата във фирмата не вървят добре и като единствен служител, назначен с трудов договор, почивах през юни. Външният асаньор ме издигна до четвъртия етаж, магнитната карта легна по мярка в гнездото на четеца и тежкият задушлив въздух в овалния кабинет ме блъсна в гърдите. Искаше ми се огромните прозорци на стъклената фасада да можеха да се отварят. Да нахлуе свежият, все още поради ранния час, бриз от улицата, примесен с крика на речните чайки. Вместо това стаята се изпълни с жуженето на монотонния, механичен глас на климатика, който ще изсуши и без това спарения въздух. Почувствах се уморена.
Гълчавата от лястовичето гнездо ме усмихна и със задоволство отбелязах колко са пораснали малките, макар че все още не можеха да летят. Близо бе времето, когато гнездото от техен дом щеше да се превърне в стартова площадка и място, където никога няма да се върнат. Сега подаваха нетърпеливите си главици, кокореха любопитно очи и фотографираха света с черните си зеници. Радвах им се.Според старо поверие те не правеха гнезда на случайни места, избираха стрехите на добрите хора. Но това се отнасяше за къщите, а тук бе метално-стъклена конструкция и лястовичките бяха единственото, което придаваше душа в обстановката. Приличаха ми на малки деца, по погрешка облечени в сериозни фракове за възрастни, които недоумяваха как са попаднали в това нелепо облекло, което им пречи на игрите. И само както децата могат, превръщаха в приключение всяко неудобство.
Бях се улисала в сайтовете, където проявявах активност, за да убия протяжното време на работния ден, когато непонятно как в стаята влетя малка черна пулсираща топчица и се залепи за тавана. Сградата е проектирана с климатична вентилация и прозорците не се отварят. В недоумението и страха си дълго я оприличавах на какво ли не и единственото, в което бях сигурна, че е жива. Не зная кой бе стъписан повече – аз или нещото, но след като първоначалният ми шок попремина и сърцето ми престана да бие с топовни гърмежи в слеоочията, различих малка остра опашчица, под която крачетата не се виждаха и изглеждаше все едно се държи чрез опашчицата си за тавана.По-късно пред погледа ми се избистри малка като топлийка главичка и раззината човчица с две маслинови маниста на мястото на очите, застинали от ужас в орбитите си, неподвижно.По някакъв необясним за мен начин, едно от лястовичетата бе влетяло в стаята. Все още неосмислила произвелото се събитие, тръгнах да спасявам птичето.Реших, че когато то излезе от шока, няма да успея да го хвана. Надявах се да го уловя, да му дам водица – цялото се бе превърнало в учестено пулсиращо сърце, което всеки миг щеше да се пръсне; да изтичам до първия етаж, да го пусна на свобода, преди стъклено-алуминиевият пакет да го бе смазал и съкрушил волята му за съпротива. Цялата ми съобразителност и ловкост се оказаха недостатъчни. То не приемаше опитите ми за помощ като спасение, виждаше в тях допълнителна заплаха, от чиято агресивност трябваше да се пази. Всеки път ми се изплъзваше, ясно виждах как очите му ставаха все по-големи, телцето все по-пулсиращо.Накрая се превърна в едни бумтящи от ужас очи. Безсилието ме сломяваше. Реших временно да се откажа, опасявах се, че сърчицето му няма да издържи и ще се пръсне от задушливия въздух в офиса, който от напрежението бе станал толкова гъст, че всяко вдишване прерязваше до физическа болка дробовете от ужаса, че не мога да му подскажа, че всъщност искам да му помогна.
Крилцата му не се бяха развили достатъчно, нестройните му подхвръквания се редуваха с подскоци, а щом събереше сили за няколко последователни размаха, прилични на полет, го посрещаше някоя от стените на клетката, в която бяхме хванати и двамата...Реших да се върна до стола зад бюрото, да остана неподвижна, да му дам време да се окопити, да поеме дъх, да си почине...То се подплаши от движението ми, сляпо политна към вратата, която в този миг се отвори със замах и като ракета за тенис на корт посрещна устремената пинг-понг топчица, в която се бе превърнало лястовичето, чу се косо изсвистяване и върнато в моето поле телцето тупна върху стъкления плот на бюрото пред мен, бездиханно.
Не видях, по-скоро усетих как черното в зеницата му се изпразни до безизразност. Не можех да откъсна поглед от зашеметеното телце, което лежеше по гръб с крачета, конвулсивно изпънати към тавана, с едва потрепващи крилца и неестествено изметната назад главица. Агонията продължи кратък миг, после птичето се отпусна.Очите ми останаха върху лястовичето, приковани. Исках да се разкрещя, но гласът ми ме бе изоставил. Глуповато се пулех в бюрото, където черното в топчицата бе започнало да се уголемява и имах усещането, че скоро овалният кабинет ще се смали до размерите на стъклено топче - от онези, с които децата си играят, и няма да мога да дишам.
В рамката на вратата стоеше онзи булдог, когото трябваше да наричам шеф. Започвах да осъзнавам, че лае нещо настървено срещу ми. Бавно, като изпод земята достигаше до мене или по-точно по интуиция разбирах нечленоразделното хриптене през стичащата се пяна от устата му. Говореше за фирмен фалит, но аз да не съм се притеснявала, защото щял да ме изпрати на борсата, където ще получавам помощи за социално слаби в продължение на една година, ако съм съгласна да подпиша споразумение, че нямам претенции, за да не се налага да ми плаща обезщетение. Как всичко щяло да бъде наред, защото съм нямала прекъсване на трудовия стаж... Какво прекъсване, дори отпуска не бях ползвала от години...
Гледах малкото лястовиче телце, което лежеше спокойно, недосегаемо нито от стерилността на кабинета, нито от вледеняващото усещане, въпреки лятото вън, поради загубване на опорна точка. Нищо не можеше да го нарани, защото не можеше да го стигне. С неукрепналите си още крилца бе проявило любопитство към света и той, светът, не му го прости. Веднъж дръзнало да разпери криле, не можеше да спре устрема на полета си и прекрачи отвъд границите на живота, в онази свобода, която може да се изпита само отвъд смъртта. Тя освобождава от всички претенции. Изведнъж и на мен ми стана леко. Цялата шестмесечна тежест от престоя във фирмата се свлече като самар на земята и мога да споря, че чух как шумно и глухо тупна. Раменете ми се изправиха, освободени от утрешните отговорности за евентуалните неплатени сметки, търсенето на нова работа, разпределението на филиите последен хляб у дома...Гръдният ми кош се отвори, поех дълбоко въздух, почувствах свежест как нахлува и ме окриля, как краката ми се отлепиха от пода...Сводобата извисява. Освен принадлежността ми към нея в този момент нищо друго нямаше значение.
Булдогът, който бе заприщил вратата, продължаваше да се пени, а цветът на лицето му ставаше все по-винен. Видя ми се малък и смешен в изразходването на цялата тази енергия, само за да ми съобщи, че съм уволнена. С едно движение взех чантата си и пристъпих към него.В очите ми играеха електрическите змиорки на силата, с която цялата вселена заставаше зад правилния избор. За първи път булдогът отстъпи и празното пространство на вратата очерта нов, дълъг коридор. Не знаех какво ме очаква зад завоя, но бях нетърпелива да видя възможните посоки. Изборът на някоя от тях ще е победа.
Развитието на човечеството не се постига от хора, които правят това, което се харесва на другите, а от такива, които правят това, което се харесва на самите тях до степен, че убеждават останалите да ги последват, представяйки го по атрактивен и мамещ начин.
Разбрах как лястовичето бе влетяло в стаята през стъклото на затворения прозорец. Любопитството му бе преодоляло границите на материята, желанието му е било толкова силно, че е накарало физичните закони, управляващи света, да отстъпят пред него в един кратък миг, защото е имало куража да полети с едва наболите си, подрастващи и още неукрепнали крилца.
За свободата няма рецепти. Понякога е необходима дълга подготовка, тестове и изпитания, друг път е достатъчно последването на моментен порив, на един импулс. Резултатът никога не е гарантиран и рядко е предсказуем. Важно е съзнанието за полет да е съхранено живо.
Изкуството живот се случва на границата между невъзможното и художествената измислица. Ако човек не може да се примири със съдбата, трябва да се опита да я промени, няма гаранция, че ще успее, но трябва да опита.