Иван взе такси и потегли към центъра. Слезе до катедралата. Имаше намерение, да влезе в някое кафене, за да се поразсее. Тръгна по посока фонтана. Реши да седне, където бяха предния път с Валя. Беше все още рано. Избра свободна маса и се настани.
Слетобедното слънце препичаше лицето му. Дългото очакване да се случи нещо конкретно, не му даваше покой. Не само душата, а и погледът му изпитваше глад и жажда за нежност и всеотдайна любов. В съзнанието му се бореха разнопосочни мисли и чувства, които вълнуваха неговото вътрешно „аз”. Всичко това не означаваше, че за него съществува постоянното сиво ежедневие. В същността му не живееше глас на вина, който да го измъчва и упреква. Мъжествеността му бе непокътната и непробиваема, запазила  своето спокойствие…
Изпита желанието да се обади на Валя.

Непосредствено до него спря не много възрастен мъж в просешки вид. Ръката му бе протегната за някоя стотинка или лев, а в очите му се четеше мъка и глад. Иван извади пет лева, пъхна ги в ръката на скитника  и го изгледа със съжаление.
- Благодаря! Бог да Ви благослови!
- Заповядайте! Седнете да си починете!

Сервитьорката дойде   с малко закъснение. Обърна се към просяка с намерение да го изгони, но Иван се извини  и я помоли да го остави! Поръча кафе, водка и две безалкохолни. Запали цигара и се загледа в лицето на непознатия, който изглеждаше около петдесет и петгодишен с брада; гъста, леко прошарена коса, която явно не беше подстригвана скоро.
Погледите им се срещнаха. Въпреки мъката, в очите на бедняка пробяга много лека усмивка.
- Как Ви е името господине? – попита Иван.
- Стефан!
- Аз съм Иван! Ако Ви се пуши цигара, запалете! – предложи той  и подаде кутията.
- Благодаря! На какво дължа тази чест, ако смея да попитам?
- Може би е въпрос на моментна емоция! Когато минахте край мен и се спряхте, като че  нещо проговори в съзнанието ми, да ви обърна внимание. Нека ви почерпя една водка! Моля, да не ми отказвате!
Обърна се към сервитьорката, която наново мина край тях, поръча водка с безалкохолно и ядки. Дръпна от цигарата и попита събеседника си.
- Извинявайте, имате ли някакви роднини или близки?!
Стефан не очакваше подобен въпрос  и това го притесни.. . Очите му се натъжиха. Без да пита запали цигара. Веднъж вече беше позволено. Прокара ръка през челото и изтри капките сълзи.
- Простете! Бях нетактичен!
- Няма защо! Простено Ви е! Имах семейство…, двама сина близнаци и дъщеря. Впоследствие научих, че съпругата и дъщеря ми са загинали при автомобилна катастрофа. Останаха синовете, които с течение на времето и под влияние на други фактори независещи от моята личност, се отказаха от мен…
- Но как така! Нима е възможно?! Те са ти  деца?! – учуди се Иван и разтвори очи – Какво е станало?
Страдалецът замълча за малко, въздъхна и продължи:
- Когато бяха малки на около годинка, едното момче дадохме на осиновяване, въпреки, че не искахме да се случи така. Особено аз. Моята съпротива беше по-голяма. Нека Бог да прости за съгласието ми, с цел да запазя развода със съпругата ми. Хората които осиновиха Явор, бяха близки роднини на покойната ми съпруга, които не можеха да имат деца. Имахме уговорка да го виждаме на седмица. С течение на времето това се промени на месеца веднъж. Лошото беше, че вторите му родители не споменаваха, че има брат близнак. Изискваха същото от нас спрямо Костадин. Това беше крайно и жестоко, неразумно изискване от тяхна страна. Колкото по – голям ставаше Явор, толкова по-негативно отношение имаше към мен. Като студент му помагах финансово колкото можех, тъй като и двамата братя следваха по едно и също време. Другият ми син Костадин, който остана при мен, въпреки че се грижех за него, проблемите бяха същите. Беше прекалено капризен и горделив. Искаше всички да му обръщат внимание… Беше честолюбив и смяташе, че неговата дума е закон. Въпреки всичко това, любовта ми към тях  си остана  завинаги; независимо че отношението им към мен бе доста негативно, което не заслужавах. В момента и двамата имат фирми, и въртят големи капитали. Не направиха нищо за да ми помогнат поне малко, да имам покрив над главата и спокойствие. Накратко казано, ме изхвърлиха на бунището на живота.
Иван слушаше внимателно потресаващият разказ на Стефан, който му се стори невероятен.
Очите на страдалеца се напълниха наново с тъга.
- Съжалявам, че бръкнах дълбоко в душата Ви! Повярвайте ми! – помоли Иван, почуствайки се виновен.
Телефонът му звънна настоятелно. Беше Валя.
- Здравей!… На нашето място съм… Ще чакам! – сетне се обърна към Стефан и го попита какво е работил навремето.
- Най напред работех като счетоводител, докато завърших второ висше – финанси. Сетне бях финансов експерт и консултант. Можех да имам голямо бъдеще, но живота ме удари жестоко. Лежах дълго време по болници и санаториуми докато се възстановя. Ето ме сега безпризорен. Никой досега не ми е обръщал толкова внимание, както Вие. Извинявам се, че споделям това, но си е самата истина. Знаете, че когато човек сподели му олеква. Най-голямата ми болка е тази, че синовете ми не желаят да ме видят. Веднъж се опитах да ги посетя в офисите на фирмите им, но техни служители от охраната ме изгониха като куче и ми забраниха да стъпвам повече там по заповед на синовете.
Сърцето ми се къса от мъка, но не мога да направя нищо! Имах намерението да им простя, дори и сега съм готов на това. Когато научих за злополуката на съпругата си, страдах много. А колкото до дъщеря ми, имам странното чувство, че е жива. Причината за това е, че на мястото на катастрофата не беше открита. Дори не знам какво се е случило с нея. Откакто се случиха нещата до настоящия момент, няма да я позная, ако я видя. Дано Бог ми помогне някой ден…!

Следва продължение…

© автор: Николай Пеняшки – Плашков