Бях разпната на тридесет и три –

от своята болка и тази – на другите.

Приятели, а дали Ви умножих

или от живота си ме прокудихте?!

Споделихме ли достатъчно минути,

изпълнени с откровения и смях,

или останаха ни думите нечути

и непростен някой наш грях?

Обяздихме ли времето – да не препуска,

да ни позволи да се дообичаме,

още мъничко щастие да ни отпусне,

да сме истински – до себеотричане?!

Сега – на тридесет и четири години –

по-мъдра ли е моята душа?

Опитът от пътя ми изминат

ще ме предпази ли да не греша?

Нови белези от болката ще имам,

нови радости, желания, надежди,

ще преживея поредната зима,

ще разплитам кълбото от прежда –

пъстрата нишка на дните –

нека с вашите, приятели, до последно

шарено да се преплитат!