Има една легенда за птичката, която пее само веднъж в живота си, но по-сладко от всяко друго земно създание. Още щом напусне гнездото си, тя дири трънлив храст и няма покой, докато не го намери. Тогава запява сред безпощадните му клонки,притискайки гърди към най-дългия им и остър шип, за да умре, извисена над своята агония, надпявайки и чучулигата, и славея. Възхитителна песен, заплатена с живота. Но целият свят притихва заслушан, и дори Бог на небето се усмихва. Защото най-хубавото се постига с цената на голяма болка... или поне така е според легендата....

из "Птиците умират сами"