Разбира се, чрез текстчето те аз шаржирам

Четейки „Писмо до Надежда Михайлова”

от Тодор Чонов

Седесарите, бай Тодоре, са гадняри –

на сцената излязоха уж със нова страст,

ала се оказахте байо, помияри,

показвайки мераците си... само за власт.

Любовта си представяте като партийна –

на митинги показвате колко кипите,

но доказваш сам, че тя е много помийна,

защото интерес остават си парите ...

Добре! Поглеждам те много строго под вежди,

за да проверя дали душата е олтар –

разбира се, не храня никакви надежди,

че си много добър поет, но и помияр.

Ако решиш, байо Тодоре, да бъдеш нов,

ще те миросам да не бъдеш вече гаден –

и ето, намятам ти писателски покров,

но той не е веднъж за вечността отдаден.

Партийката Надежда във сърцето трепна –

ти заподскача на митинги очарован,

ала несподелеността така те сепна,

че ти, байо Чонов, почувства се ... такован.

Питам те драги, нима си толкова неук

и веднага ще ти кажа, ала във аванс:

как така на някого ще казваш ти:”Боклук!”

или си бил дрогиран, изпадайки във транс.

А, да! Във подмолите на днешния ни мрак

ти си откривал нова някоя светица,

но си спрял единствено и само пред мерак,

огряван от демократичната звездица...

Не е достатъчно добре да пишеш Чонов,

защото с писането пак си си излишен –

когато мирогледът си остава зонов,

ще видиш, че не мръдваш – пак си си предишен.

Разбира се, чрез текстчето те аз шаржирам,

предлагайки ти тука път, пределно сложен,

че във сложни ситуации път намирам,

а той за талантливия пък е възможен.