О, време е вече да ни се случи
нещо хубаво, дявол го взел!
Да разбие вратите заключени,
да изправи злото на разстрел,
да поиска сметка на тъгата,
сълзите в чекмедже да скрие,
да напъди болката и самотата,
сенките им в ъглите да изтрие
и да пусне слънцето – в душите,
да ни пречисти с есенния дъжд,
да запали огъня пак в очите ни
и да ни стане хубаво – изведнъж!
Да ги нямаме черните мисли,
страховете, лъжите, заблудите,
да сме отново осмислени
и вярващи силно в Чудото!
Да се дообичаме – днес, не утре –
лудо, безпаметно - устремени
към прекрасните наши утрини –
усмихнати, истинни, откровени!
О, нека, нека ни се случи
добро - тъй дълго сме го чакали!
В сърцата светлината да отключи
и да усмихне дните разплакани!

Бях разпната на тридесет и три –

от своята болка и тази – на другите.

Приятели, а дали Ви умножих

или от живота си ме прокудихте?!

Споделихме ли достатъчно минути,

изпълнени с откровения и смях,

или останаха ни думите нечути

и непростен някой наш грях?

Обяздихме ли времето – да не препуска,

да ни позволи да се дообичаме,

още мъничко щастие да ни отпусне,

да сме истински – до себеотричане?!

Сега – на тридесет и четири години –

по-мъдра ли е моята душа?

Опитът от пътя ми изминат

ще ме предпази ли да не греша?

Нови белези от болката ще имам,

нови радости, желания, надежди,

ще преживея поредната зима,

ще разплитам кълбото от прежда –

пъстрата нишка на дните –

нека с вашите, приятели, до последно

шарено да се преплитат!

Опитвам се да живея с мисълта,

че дълго време няма да те виждам,

но всеки ден сгромолясва се светът

и часовете си без тебе ненавиждам.

Боли главата, свива се сърцето,

и трудно ми става да дишам.

Спомените удрят ме в лицето

и тъжни послеслови пишат.

Обичам те до лудо премаляване,

копнея те на сън, на яве.

Безумно липсата ти поболява ме

и сянка на себе си ставам.

Сънувам те – в прегръдките ти спя,

не искам сутрин очи да отварям.

Отвътре цялата от болката горя,

ако с други, не със тебе разговарям.

И чакам те – без дори да зная

кога ще се завърнеш – не при мен,

а при осиротялата сега и лудата – оная,

дето прави пулса ускорен.

Върни се, върни се – сълзите солени

очите ми превърнаха в неми езера!

О, Време моля те, не ми отнемай

това – Единственото на света!

Огън си – изпепели ме!

С очи, ръце и глас!

Бездиханна остави ме!

Назови ме с име „Страст”!

Дявол си – в грях ме вкарай!

Искам те – нима не знаеш?!

Пожелай ме - най – накрая –

лудостта да опозная!

Вода си буйна – удави ме!

От бреговете ме е страх!

Мълния си – покоси ме!

Съживи ме после – с твоя смях!

В очите ми пламни!

В кръвта ми бурно влез!

В душата моя се всели -

така, както никой до днес!

Знаеш ли, че те обичам,

с тези твои греховни очи?!

От Бог и Дявол се отричам –

само в живота ми бъди!

02.09.2011

22:32

Усещам – вървиш по следите ми -

аз съм жертвата, ти – дивият звяр.

И ме дебнат в мрака очите ти

с цвета на луна и на тлееща жар.

Тихо в мислите ми се прокрадваш,

в паяжина звездна ме оплиташ,

мълчиш и думичка не казваш,

а аз сама сред сенките се скитам.

Вървя предчувствено. Нанякъде.

В сърцето ми стихия се заражда.

А ти... Ти просто си навсякъде.

И пътя ми с дъжд преграждаш.

От очакване до болка отмалявам,

над тялото си нямам вече власт.

Пропадам... и бавно се стопявам

в огъня на хищната ти страст.

20.08.2011

14:05

Твоите погледи познавам.
Те като магнит привличат.
Аз по тях те разгадавам –
много са и все различни.

Първият от тях е нежен –
морска пяна през пръстите,
пясък по крайбрежието,
охладен на вълните от пръските.

Вторият ти поглед – ласкав е –
капка роса върху цвете,
коте с рижава окраска,
галещо се в ръцете.

Загадъчен е погледът ти трети –
шепот на вятъра в нощта,
картина от звезди в небето,
причудливи сенки в степта.

Погледът четвърти закачлив е –
в огърлица мъниста шарени,
намигване в нечий обектив,
с птици лудо надпреварване.

Петият ти поглед обещава –
утро, плиснало лъчи,
пътека, мрака прекосяваща,
китара, която още мълчи.

Шестият ти поглед – страстен е –
пламък, дланите опарил,
сблъсък взривоопасен
на облаците с вулканите.

Следващият?! Гневен е той –
хала, да вилнее решила,
внезапно плиснал порой,
с разрушително – пагубна сила.

А другите... О, толкова са много!
Аз най обичам онзи, дето
пронизва право в сърцето,
обезсилва нозете,
разтреперва ръцете,
онзи, с който казваш „Обичам!”
и душата ми полека разсъбличаш
от умората,
от злобата на хората,
от болката и самотата,
за да блесне за теб в светлината
на утрото, разбило тъмнината.

08.08.2011
22:59

Какво ми наля

в чашата пенлива,

че така ми премаля

и ми е сладко - горчиво?

Каква магия ми втъкна

нощеска в косите,

че душата ми хвръкна

с теб по горите?!

Какви бяха тия

твои мълнии в очите,

та от тях да се скрият

сами даже звездите?!

Какви думи изрече

в потайните доби,

че сърцето ми врече

в обич до гроба?!

Какъв нишан открадна

от мене скришом,

че само твоя да стана

и с тебе само да дишам?!

Не бе магия, не бе чудо!...

Имаш ме – твоя съм.

Обичай ме – в лудата

твоя кръв – вино съм!...

29.07.2011

14:24

Слънчево ми е в душата!

И ветровито също!

Отворена ми е вратата –

приятел се завръща!

Ще ми грейне къщата!

Стаите ще се засмеят!

И няма да са същите –

от самотата да тъмнеят!

Прозорците ще лумнат

в пожар от искрен смях

и няма да им хрумне

в тъмното да ги е страх!

Ще лайне на вратата

кучето от дива радост!

Ще премалее душата

от неочаквана сладост!

Слънце, вятър и приятел –

повече какво да искам

от това прекрасно лято,

дето цяла ме разплиска?!

29.07.2011

Запали ми звезда!

Като онази, която видяхме

преди много лета!

Откъсни я от небето

и пусни я да лети.

С опашка – огнена комета

нека ярко заблести!

Да опари раменете,

пламналите ни чела

и да кацне върху цвете,

да събуди спящата пчела...

А ние да легнем в тревата –

две звездочели деца,

потърсили в тъмнината

път през своите сърца.

Запали я сега!

Да ни помни като минат

много беззвездни лета -

ако случайно се подминем,

да ни опари тихо в нощта.

20.07.2011

23:29

В шепите си слънце носиш.

Лъчите му не те ли парят,

лъчите му с огнени откоси,

пожари дето в мене палят?!

През пръстите ти минават

искрици, алени като кръвта.

Те парещи следи оставят

дълбоко и завинаги в дланта.

Ръцете ти – открити рани –

ще излекувам с моите сълзи,

но със слънцето какво ще стане,

когато обичта ни го заслепи?!

20.07.2011

21:13