Песен първа


Започвам със Пространството голямо,
захлупило под похлупак
гърнето, във което смаяно
срещат се умник с глупак.

Каква ирония и подлост има,
боже мой, в човешката съдба,
и също както в паяжина
се блъскаме насам-натам,

а направено от същата материя,
от която е ушита мойта шапка,
Пространството със звездната бродерия
отредило е место за всяка мравка.

За всеки бухал има тъмнина -
с очите си да може да посвети,
пашкулче е създадено за завистта,
чорбица постна за поета.

Пространството е мястото, където
се раждат скритите амбиции,
Пространство е дори небето
с опънатите телеграфни жици.

В черепа ми килограм и нещо мозък
е запълнил празното Пространство,
в което сигурно е можело
да се сложи още грамче -

грамчето на злия гений,
да не бъда толкова добър
и да си спя в чаршафи бели,
докато бият някого навън...

Пространство има в детския балон,
докато от надуване се спука
(за черепа ми нужен е патрон -
ненужното от него да издуха).

С пейзажи, фотографии, автопортрети,
със хаос от мисли и дела
препълнило е всичките кюшета
Пространството на нашата земя.

А горе, майко мила, гледай, свети
така красиво звезден океан!
Захласнато творят поети
от чувствата си тихи ураган.

А с много чувство е богато
в летни нощи пъстрото небе,
едни такива нежни и приятни -
сандък-съкровища за стихове,

възпяващи любимата и любовта,
възпяващи червените й устни,
ридаещи за верността,
на ъгъл някакъв закъсала.

Не дошла любимата - и ето:
сърцето е горяща рана.
Трагично се изнизват часовете.
Няма обич. Нищо няма...

Плачи, китаро, мъко моя,
единствена утеха си ми ти,
разкъсвай с ангелски мелодии
проклетите й дяволски очи!...

Любов, любов, загадъчна и смешна,
тъй ярка, фантастична клоунада!
След целувката е винаги горещо
и забързано ръцете шават,

търсят мястото, Пространството, където
скрито тупа запъхтяното сърце,
пари ги плътта по върховете
и няма вече стихове...

Потънали в греховното блаженство,
завързало телата ни в пожар,
пием сладката есенция
на чудния любовен чар.

Две мънички прашинки сред безкрая,
захвърлени сред глуха стая,
за нищожеството си нехаем
и не щем да знаем и за рая.

В рая или в ада, все едно е -
огънят навсякъде ще ни гори
и винаги ще бъдем млади, щом
в твоите ръце съм аз, а в мойте - ти!

Дяволите с вили остри
приживе ме изпомушкаха така,
че има дупки в моите кости,
в които крие се греха.

Крие се горкият, много го преследват
скучни прозаици и критици,
но здраво вкопчил се за мене,
той ме следва по петите...

И откъде съм взел очи такива -
ненаситно да се пълнят със копнеж,
има някаква магия,
има някакъв кроеж,

някакъв капан ме чака
с вълчи зъби може би,
и неочаквано за глезена захапан
ще ме изпият зли змии.

Но пак в Пространството ще стане
онова, което ми е писано -
ясна кръв и грешна радост
заедно с дъжда ще плиснат,

ще изпълзи по корените странни
на омайно биле пролетта,
за кръв по върховете жадни,
на грях разцъфнал е цвета!

Без грях Пространството е нула,
пустиня глуха, кух търбух,
окраставяло старо муле,
зъб прояден, облак сух!

Йордан Кръчмаров