Събуждаш се сутрин с все същото чувство, пронизващо гръбнака и бавно пълзящо нагоре... Изведнъж се разпръсква из цялото тяло и опъва мускулите на студеното тяло до краен предел. В този лишен от мисли момент не изпитваш нищо, нямаш чувства, не знаеш нищо. Не знаеш кой си, къде си. В този кратък момент може би ти си истински свободен.
Но това ли е свободата наистина ?- Лишаване от притежания и чувства. Кой би я пожелал ? Кой би се отказал от всичко, което има и което би могъл да има някога, без дори да надникне в своето бъдеще ?
И все пак всеки претендира, че отстоява своята свобода, било то материална или духовна.
Свободата е плод на тези, които за изграждали умовете ни в продължение на векове, тези които ни задават цел и граници- тесният тунел, в който покорно вървим с наведени глави.
"Дали наистина искам да бъда свободен"- се попита той и прокара пръсти през косата си- стар навик.
Тялото действаше машинално, всекидневните навици отдавна бяха запаметени: четка, паста- зъби; вода, ръце- лице; дрехите се увиха около тялото и той беше готов за новия ден. Толкова рано не се чуваха песните на птиците, не виждаш нищо ново, само коли и къщи, лишени от светлина. "Кой имаше правото да отнеме светлината на къщите ? Егаси налудничевия въпрос. "  толкова рано всеки говори със себе си, всеки вижда образите от снощните сънища, толкова рано сутрин всички сме еднакви, още никой няма сили да претендира.
Ето ме и мен- носейки се по същата стара улица, борейки се с настъпващите мисли, марширувайки към автобуса за да получа своето безплатно образование. Възпитани сме да бъдем или крайно благодарни или крайно неблагодарни за всичко, което мама и тате дават. Аз не го правя, аз съм просто поредният кривнал боклук, чийто поглед всеки се страхува да срещне. Знам какво си мислите, знам че и вие го знаете.
Движиш се във все същия автобус към все същото училище- ние сме просто пионки...