„Дух близък, родствен на поета,

море немирно, имаш ти -

към теб от родните полета

летяха моите мечти.”

(П. К. Яворов)

Морето, казваше един поет,

че само силните обича

и в сините му пазви спят

на морските момичета душите.

Но ето ни – раздалечени,

тъгуващи един за друг,

солени песни още пеем

и вятър стискаме в юмрук.

В сърдитата ни бяла пяна –

удавени безброй мечти,

и фарът свети в отчаяние

да ни покаже верните следи.

Понесли счупени черупки,

дрейфуваме по чужди бряг –

бучим сърдито и клокочим,

с неземна страст...

с неземен плам.

Весела ЙОСИФОВА

2007 г.

„Прилича ти старинната прическа.

Прилича ти, като че ли ме гледа

тракийката от приказната фреска,

направена от влюбени прадеди.

О, ще изрежа на скалата сива

главата ти, косите разпилени...

Да знаят колко си била красива

жените неродени.”

(Христо ФОТЕВ)

Прилича ми до теб да остарявам,

до сняг да побелявам и да галиш

дълбоките като пъртина бръчки,

които други преди тебе са оставили.

Все още ни отива да сме влюбени.

О, как приспиваш  тъжните ми сънища –

събуждам се Принцесата от приказките,

която сто години те е чакала.

Така прилича ни да сме щастливи,

преметнали през рамо своите болки.

Един художник в парка ще ни нарисува –

да знаят младите, че щастието няма възраст.

Весела ЙОСИФОВА

2012 г.

Този мъж е прекрасен!

Той ме буди с щастлива усмивка.

И не ми се кълне във любов,

но държи във ръцете си грапави

страховете ми, до болка излъскани.

Този мъж, като дъбова сянка

е надвесил над мене лице,

той не моли, не иска, но взе

от душата ми малките ястреби,

дето все ми кълвяха небето неистово.

Този мъж е най-обикновен.

И за мен е най-неочакваният.

Сутрин заедно пием по късо кафе,

а вечеряме с дълго обичане.

Този мъж е щастливец! До мен!

Весела ЙОСИФОВА

2012 г.

Топъл дъжд бликна внезапно

в моя сън, на крачка преди

сумрак нощен да ме прегърне.

Твойте сиви зими-очи разпиляха

неочаквано мокри следи.

В тази граница причудлива и тънка,

между сън и реалност,

се любувах в захлас на миража –

полу-сън, полу-тон, полу-дъжд -

недокоснат, непрегърнат, внезапен,

но проливно разсипващ мечти.

И целунах дъжда...

Без теб не мога нито миг...

Печален, писъкът на чайките потъва

със щурма на вълни от спомени.

И само вятър тихо, тихо стене.

Без теб не мога нито миг...

Светът без теб е тъжна есен.

В полупрозрачна тишина

и слънцето за изгрев закъснява.

Усмивката ми е най-тъжната луна.

Без теб съм пясъчна безбрежност.

До мен бъди, защото всяка вечност

без теб е кратък миг на оцеляване.

Бездомна и безобична съм...

Без теб... не мога да съм цяла.

И все така, нагазила в дълбокото,

аз вярвам, че морето ми е до колене.

Една луна, изцъклила окото си,

отчаяно чертае път към сушата,

проскърцва пясък под краката ми

и отброява стъпките безмилостно.

И все така до кости мокра, прелитам

по гребена на най-високата вълна -

да ме подхвърли с бясна скорост,

да се разсипят премълчаните слова,

да побелее от солта им пристанът

и чак тогава да полегна кротко

покрай разплисканите стихове.

Весела ЙОСИФОВА

„За твойто тихо идване, което
все още в мен отеква като гръм”

(„Пръстен” - Веселин Ханчев)

За силата, с която ме обичаш,

за слабостта, с която ме превзе,

и ме превърна във момиче,

което пак се смее, тичайки към теб,

за туй, че и без пръстен ме обрече

да бъда най-щастливата в света,

за всички стихове, които рониш

и с тях засяваш сивия ми ден,

за младостта, с която ме закичи

и ме превърна в най-красивата жена,

на силното ти мъжко рамо скланям

най-непреклонната глава.

Внезапно изпълзя луна брокатна

и тихо плъзна лъч в морето,

една вълна издигна гребен любопитно

и към брега понесе лунната пътека,

попи във пясъците ненаситно,

като следа от женски устни.

Брегът разтвори жадните си пазви,

потръпнаха от нежност пясъчните мигли,

по празните черупки мидени

очите на звездите се огледаха.

И тихо, като стадо от делфини,

брокатни спомени изплуваха.

По тях, на пръсти, душата ми премина.

Весела ЙОСИФОВА

С къса рокличка-портокал,

изтъркули се пъстрото лято,

спря до всяко щастливо лице и остави

карамелено сладък загар.

Шоколад по бедрата разсипа

и с канела посипа гърдите,

снопче слънце в очите заплете,

а по устните – сок от праскова.

С дъх на сол си поръси косите,

закрепи ги със щипка от смях,

после хукна лудо нанякъде лятото

… и остави следи сладоледени.

Когато нощем, от морето,

задуха топъл, нежен бриз

и по небето, до безкрая,

се ширне звездният керван,

отварям портите на Рая,

да минат хергелетата слова,

а някъде съвсем накрая,

наместо точка, изгрей луна,

започвам бурно да рисувам

най-обикновените неща,

които правят от живота

разпенен, мощен океан.

И съм така щастлива,

унесена във своя свят,

че всяка дума се разлива

и влива тихо в нечий блян.